понеделник, 11 май 2009 г.

"Трета класа" на Константинов

„Трета класа”
Константин Константинов



Станцията остана назад с всичките си светлини. Влакът потъна в черната лятна нощ. Беше душно. Напечени през целия ден, вагоните изпускаха топлината си и вечерната хладина с мъка проникваше вътре. Трета класа беше изпълнена със своята обикновена, една и съща за всички страни публика: селяни с торби и чували, дребни търговци, войници, които отиваха в отпуск, жени с пеленачета. Някои дремеха, други оживено разговаряха, трети разгъваха омазани хартии и се гласяха да вечерят. Миришеше на прах, на пот, на ядене и на лют тютюн. От време на време струя пушек от локомотива посипваше всичко с едри сажди. Пътникът, току-що влязъл, потъваше веднага в тежкия въздух, в трясъка на вагоните и му се струваше, че цял е изцапан и пропит с мирис, че отдавна, от години вече пътува между тия хора, слуша същите разговори и че това няма край.
В двете крайни отделения се бяха настанили хора с ленти и значки на петлиците - делегати на някакъв конгрес в столицата. Всички - пременени, избръснати, с големи картонени куфари, които бяха празни. Щяха да ги пълнят в София. Те носеха малки дамаджанки, бяха приказливи, шумни, безцеремонни. В другите две отделения десетина млади селяни, дрипави, с жълти, изпечени като мешин лица, спяха вече, облегнати един на друг в най-невъзможни положения. Между тях няколко тринайсет-четиринайсетгодишни момченца, бледнички, източени, седяха будни, надничаха всеки миг в прозореца и се чудеха на всичко.
От другия край на вагона се зададе млад мъж в полуградско облекло, с кожена фуражка, каквито носят машинистите на вършачки. Спря до късата скамейка на отделението, дето бяха децата, сложи едно вързопче в багажника и седна мълчаливо. Насреща му един търговски пътник бележеше нещо в тефтерчето си. Машинистът извади цигари, запуши и се загледа в отворения прозорец.
Влакът фучеше в тъмнината и от време на време в осветеното пространство на прозореца пробягваше някое зашумяло дърво или бързо се стрелваше телеграфен стълб. Вътре се носеше ръвна глъчка и сумтеж на спящи хора. Някъде в дъното два мързеливи гласа проточено извиваха:

... но ще бъде много късно -
аз ще гния в гроб студен.


Песента потъна в гърмола на колелата. Пролетяха лампите на някаква гара, дето влакът не спираше. Децата се изправиха до прозореца:
- Я-а! Ей го още един град!
Човекът с кожената фуражка обърна глава и ги огледа. Те бяха във вехти, изпокъсани дрешки, с цървули и огромни навои, които стигаха до чатала. На главите си имаха някакви чудновати, опърпани каскети. Две от тях бяха в шалвари, с гумени емении и носеха избелели фесове.
- Къде отивате бе, момчета? - запита машинистът.
- За София.
- Че какво ще правите в София?
Децата се посбутаха и не отговориха веднага. В това време един от по-възрастните се протегна, стана и се обади:
- Дочо, я дай сам кратуната да сръбна малко водица...
- Яшар, дай кратуната! ... - викна детето.
Машинистът повтори въпроса.
Момъкът пи вода, избърса с длан устата си и отвърна:
- На работа отиваме... Ние сме дружина. Ей тия на, всичките.
- Какво! Ще търсите работа в София ли? - учуди се човекът и го изгледа съжалително.
- Ние имаме кондрат. Предприемачът ни вика.
- А-а! Кондрат! То друго тогаз!... Е, какво ще работите там? - продължаваше другият.
- Тухли - отвърна момъкът, извади от джоба на жилетката си половин цигара и се наведе да я запали. - Аз вече трета година отивам. Тия момчета им е за пръв път.
- Ама и те ли са работници? - учуди се машинистът.
- И те, ами. Всички. Ние сме петнайсет души от село. Чорбаджията спазари цялата дружина...
Човекът с фуражката поклати глава и изгледа децата отново.
- Че нямате ли селска работа, ами сте тръгнали чак в София? - обади се той след малко.
- Ех, каква ти работа, друже! - махна с ръка момъкът. - Ние сме от Поповско. В нашето село - да има, да има само двайсет души със земя по десет-петнайсет декара. И тя нищо не ражда... Щяха да ни оземляват, пък няма откъде... Какво да правим? Седи ли се така? ... Барем хляба за през зимата да изкараме.
- И колко сте се пазарили?
- Всеки - различно. На тия момчета по хиляда и петстотин лева, от Петровден до Кръстовден. Те си плащат пътя по железницата...
Машинистът свирна безнадеждно, присви очи и млъкна.
После отново се обърна:
- Е, колко часа например работите през деня?
- Часове ли? Ха, часове... Какви часове? ... От нощ - до нощ. Почивка в неделя.
Той се обърна към едно от децата:
- Другата неделя, Дочо, отиваме при животните.
После обясни на машиниста:
- То е вуйчово ми момче. Взех го да спечели нещо, че да му купят дрешки. Баща му от мене ще го иска.
Другият пак запита:
- Ами тия защо са с фесове?
- Те са турчета. Половината ни село е турско. Те са най-сиромасите...
- Е, утре, като се наспят, ще ги водите да разглеждат Софията, а? - рече мъжът и се усмихна благо на децата.
Момъкът поклати глава:
- Утре ли? А-а, няма такова нещо! Утре - от гарата право зад Подуяне, на тухларницата. Предприемачът ни чака. Има да се правят бараки за квартири... Почивка, спане - утре вечер. Такава е, друже, играта...
Влакът затрещя по железен мост, отмина, наново глухо затрака. Снопове искри се изсипваха вън, като хвърлени шепи светулки. Нощта натискаше с умора пътниците. Вагонът притихна. Само откъм конгресистите един тънък и дрезгав глас питаше някого сърдито:
- ... Ти, думам, Цоню Рачев от Габрово, знайш ли го? ... Щом си от нашия полк, как, думам да не си го чувал? Дето се качи на оръдието отгоре и го превзе. Топличко още. Ей ме на, аз съм същият - гледай ме! Ама на мене кръст нема... Пък тебе те накичили, думам...
Търговският пътник прибра тефтерчето си, кимна към преградката и рече:
- Откак са се качили, все за туй се оплаква. Много му е мъчно, че не му дали кръст...
Машинистът надникна оттатък.
Конгресистите, разхвърляни, по чорапи, със зачервени сънливи лица, слушаха един от другарите си, ниско остриган, с птичо лице, който махаше ръце и се ядосваше.
Тръшна се врата, мина продавач на бонбони и шоколад. Очите на децата се залепиха в кошницата. Машинистът взе две фишечета ментови бонбони и ги раздаде на децата. После отново се обърна към прозореца.
Колелата тракаха вече по-меко, влакът тичаше пак из полето. Далеч някъде в тъмнината се въртяха загубени снежинки. От време на време отвън идеше приятна, радостна хладина. Чувствуваше се свежата, широка и спокойна лятна нощ, в която тия тесни, душни вагони тичаха бог знае накъде.
Машината продължително изсвири. Влакът спря за една минута на малка гара. Две стари женици в траур се качиха, натоварени с бохчи и голям черен бинлик. Търговският пътник извади парче хляб и една пържена риба и почна да се храни. Насреща му мъжът с фуражката го гледаше мълчаливо, пускайки кълба дим. Когато другият довърши, той се обади:
- Колко такива риби можеш изяде? ...
Човекът се позасмя и погледна с недоумение.
- Кажи де, колко? Една, две, три?
- Защо? Две, да речем - три. Повече май няма да мога. Защо питаш? - все така недоумяващ отвърна търговският пътник.
- Не можещ, зер! - убедено натърти другият, сериозен и съсредоточен. - Я господ как е наредил: на всичките хора стомасите, кажи-речи, еднакви. Само тез очи, виждаш ли ги - той посочи очите си, - само човешките очи са ненаситни. Все малко им се вижда, все не им постига!
Той млъкна, навъси се и продължи с някакво ожесточение:
- Ние задминахме кучетата. Кучето, и то като изяде един комат хляб, нахрани се и не ще повече. Само човек не спира: хвърля зад гърба си, трупа, трупа, дето цял живот и той и внуците му не могат го изяде. И с това на, виждаш ли, лишава другите...
Той стана изведнъж, облегна се на прозореца за една-две минути и пак седна, без да говори повече.
- Вие за къде пътувате? - обади се търговският пътник.
- За Карлуково.
- Нещо по вършачки ли?
- В болницата. Булката ми е там. Болна.
- А-а-а! - поклати глава съчувствено и плахо събеседникът. - Ами от какво така? - добави той тихо.
- От раждане. Доби ни се първо детенце. Мъжко. Ама умряло. И тя се побърка.
- Ай-ай-ай! - отново поклати глава другият. - Не дай боже никому.
Настъпи мълчание. Изведнъж зад преградката се разнесе пак дрезгавият глас:
- Разбери бе, приятелю, мене не ми е за кръста. Притрябвал ми е кръст от сребро... Ами - облекченията, трийсет на сто облекчения им дават по трена! Я-а! Защо и аз да не използувам? Справедливост ли? Де е тя, кажи ми ти, справедливостта?
Машината отново изпищя, спирачките заскърцаха. Влакът спря, вратите се разтвориха с шум и десетина трудоваци с лопати, брадви, кирки се втурнаха във вагона. Разбутаха пътниците, сместиха се с викове и смях и колелата отново затракаха. Някъде наблизо в техния участък се съборил мост, та сега отиваха да го поправят. Млади, загорели, весели, те изведнъж изпълниха сънливия вагон с оживление и глъчка, като че го проветриха. Скоро екнаха песни и времето тръгна по-бързо. След час малката група слезе пак така шумно, както се бе качила, и влакът сякаш опустя.
Нощта почваше да преваля. Небето неусетно посивя. Човекът с кожената фуражка бе слязъл незабелязано. Остър сутрешен хлад се промъкваше във вагона. Децата, прикривени, сгушени едно в друго, спяха дълбоко и от време на време пробъбряха нещо в просъница. Постепенно вън се развиделя съвсем. Скоро първите слънчеви лъчи заиграха по прозорците. Конгресистите се размърдаха, почнаха да слагат яки и връзки. София наближаваше.
Неочаквано в дъното екна хармоника. Един слепец, който свиреше из влаковете, се бе качил от последната гара и сега обикаляше вагоните да събере някоя пара. Търговският пътник, който го познаваше, извика:
- Ела, ела, Митьо, седни тука!
Изредиха се шлагерни песни, ръченици, оперетни арии. Всички се разбудиха, съживиха се от музиката и когато човекът обиколи вагона, в чинийката му затракаха стотинки. Конгресистът, който бе пленил оръдието, смигна на търговския пътник, и рече:
- Сляп, сляп, ама хубави пари изкарва!
- Халал да му са на човека, без очи е! - отвърна другият укорно.
- А бе халал да му са, дума да не става, ама искам да кажа де...
После погледна навън и викна изведнъж:
- Строй се! София, момчета, София! Ах, тай София, цяла България за нея се труди!
След няколко минути влакът влезе в софийската гара. Градът се събуждаше - зашумял, изчистен, светнал в бистрата лятна утрин. Трамваи звъняха, тичаха автомобили, вестникопродавачи и геврекчии викаха - всичкият бодър шум на ден, който почва.
На площада пред гарата дружината тухлари се събра настрана като малко стадо около дървените сандъчета и денкчета от черги. Децата, изпити и пожълтели от безсънната нощ, гълтаха с широко отворени очи всичко, което им се откриваше за пръв път: високите здания, големите автобуси, релсите, които влизаха в самите улици. След малко се даде команда, всеки нарами своя вързоп, взе сандъчето под мишница и без да влизат в града, бързо поеха край станционните складове, по най-прекия път към тухларницата. На завоя две от децата се поспряха да погледат дрънчащия трамвай, който профуча край тях, после забързаха да настигнат другите и се изгубиха зад стената.

1935

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Търсене в този блог