Ще си позволим да започнем с откъс от книгата на Елка Константинова за Георги Райчев, който ни показва една метаморфоза в погледа на писателя върху хората и техните преживявания, холерата и смъртта:
„Всред грохота и пламъците на войната, под бомбите и шрапнелите, Райчев преживява най-разтърсващите мигове на живота си. На фронта... той се сблъсква лице в лице с истинската суровост и жестокост на войната, у него постепенно изчезва вярата в духовната сила на човека... Непосредствено преживените ужаси разтърсват психиката му, истинското човешко страдание, с което сега за първи път се среща отблизо, пробужда в душата му нови вълнения, изостря особено силно чувствеността му... Като естествена реакция от ужасите, на които е бил свидетел, от физическите страдания на животинското съществуване в окопите у него се засилва чистата духовност. Изпитал на собствения си гръб убийствения глад, страха от холерата и смъртта, Г. Райчев болезнено преживява духовното обезличаване на интелигенцията, той не е вече оня наивен, хленчещ юноша отпреди войната, който се опиваше от измислените си страдания и фалшивите си представи за живота.”
И така, истинската същност на Райчев се разкрива пред нас след войните, когато разтърсен от всичко, което е видял и преживял разбира какво е неговото най-силно призвание – да се опита да покаже голата истина, грозната следвоенна действителност, тъмната и единствена страна от безумието на войната. И това ярко го пресъздава в разказа си „Безумие” от сб. "Разкази", излезнал през 1923 г. (за сборника може да получите допълнителна информация от публикацията ни на 15 септември 2009).
Началото на разказа звучи философски – като разсъждение за мястото на човека в света, за неговата роля в живота, за съизмеримостта му с битието:
„Горе, на самия ръб, над бездната стърчат развалини на зидана през вековете крепост, а в подножието шуми пенлива река, през която е прехвърлен мост от тежки дялани камъни.
Ако погледне човек от височината, ще види долу по извития край на скалите път и моста безспирната върволица на дребни човечета, прилични на сиви детски играчки...”
С този пейзаж Райчев по блестящ начин защитава възможностите си на писател аналитик. Тази природната картина би могла да се разглежда по отношение на проблема за времето, което е в героя и извън него. Историята е миналото, което крепостта символизира. Тя е останала през вековете непроменена, величествена, по отношение на нея хората изглеждат дребни, безсилни, неспособни да спрат хода на времето.
„Понякога горе, накрай развалините, застане непозната черна птица: там някой любопитен безстрашник се е покачил, за да види света от високо.” Над всичко това е слънцето – огромно, горещо, превръщащо хората в сенки, чиито „дни са дълги като години, а животът – спомен от разкъсани бели мисли.” Този сложен пейзаж ни въвежда в атмосферата на разказа, подготвя ни за възприемане на обърканото, сложно душевно състояние, в което се намира болният от малария герой.
В „Безумие” чрез сомнамбулното съзнание на ранения герой авторът предава ужаса от войната – не само в кошмарните спомени от сражението, но и в призрака на бедната дрипава жена, побъркана от бягството си от пожара в своята къща, неспособна да се отърве от него. Тук откриваме черти на реално съществуваща болна психика на следвоенното поколение, разголва се неврастенията – последица от близката война, с присъщите й халюцинации и съновидения, с потиснато, разкъсано от действително преживени военни кошмари човешко съзнание. Офицерът от „Безумие” полудява вследствие на военните кошмари и кръвопролития.
Още самото заглавие на разказа показва, че авторът си поставя като основна цел да проследи едно изживяване, едно психическо състояние. Едно събитие променя съдбата на героя, внася в нея ужасното неспокойствие, което го извежда от света на нормалните, обикновени хора, от нормалния ход на живота и го тласка в други посоки. Героят е изживял една нощ, която е разсякла живота му на две. Това е нощта, когато в смъртна схватка с английския офицер в църквата, пред олтара, той изпитва целия ужас на убийството, на насилствената смърт и изживява трагично мисълта за човека, от чийто труп пада снимката на жена и дете. Самият той след тази случка се чувства като „един жив покойник.” Ето как е пресъздаден споменът за тази съдбовна случка: „Той се върна още веднъж там – през една нощ, която разсече на две живота му и все пак сякаш не беше действителност, а тежък сън. Уморително пътуване на нощна стража през мрак и стръмни сипеи; сринато до основи село; грамади от срутени къщи и над тях – високи оголени стени; той видя, изтръпнал, огряното от луната разпятие посред църквата. В следния миг в подножието се валяха вчепкани две силни мъжки тела – на живота и смъртта. Те се боричкаха и премятаха, дращеха се с нокти, хапеха месата си и отронваха откъслечни думи – англичанинът – онзи беше англичанин – на английски, а той – на своя език; ритаха се, поваляха, изправяха се и падаха пак на земята. Накрай екна смъртен вик; чу се тропот на стъпки и смесен говор; пукаха пушки...”
Случката остава на заден план - тя е показана чак в средата на разказа, тъй като е само двигателят, който ще насочи съзнанието по определен път, ще събуди натрупания ужас от войната, за да доведе героя до безумие, когато съзнанието, непосилно да понесе страданието, се отдръпва ужасено пред аналогичния ход на живота, пред дивото безсмислие на човекоубийството. Образът на убития англичанин периодически изплува в съзнанието на момчето. Той извършва убийството в божия храм, за това неговият образ се слива ту с лика на Исус от иконите, ту с изображението на злия местен свещеник. С необикновено умение авторът комбинира детайлите от истинското преживяване в бълнуванията и халюцинациите, които никога не са самоцелни, а са плод на една логически последователно развиваща се душевна болест.
Героят от „Безумие” е тежко болен от малария и нервните пристъпи са съпроводени с припадъците на болестта. Най-страшен от всичко е образът на жената, която му се явява за първи път в тясната уличка на града и чийто образ го преследва непрекъснато. В този образ на безумната, облечена в дрипи и покрита с рани жена, той е видял символа на човешкото страдание: „Той вървеше опипом... уличката беше съвсем тясна и стръмна. Отдясно се издигаше зидът на запустялата джамия, а отляво – висока кирпичена стена. Там беше толкова тясно, че животното се блъскаше ту о едната, ту о другата стена. Но изведнъж конят изпръхтя, отдръпна се назад изплашен и спря, треперещ с цялото си тяло. Той едва не изпусна повода: погледна напред – в бледата дрезгавина ... стоеше някой: една жена... Права, притисната гърбом до кирпичената стена, впила пръсти в зида, тя го гледаше като страшно видение. По цялото й тяло висяха смрадни дрипи, между които прозираше нечиста, изтощена и покрита с рани плът; краката й бяха обвити в парцали, из които се подаваха гноясали пръсти. Тя цяла гъмжеше от рани; плешива глава с гнойни струпи; къси спластени посивели коси кръстосваха лицето и раменете, а две безумни очи гледаха, приковани о него плахо и зловещо... той... я гледаше покъртен и ужасен от тази човешка нищета...”
Чрез този „дрипав” образ не рисували Райчев картина от следвоенната действителност?
Още в началото на текста, Райчев прави и друга кратка портретна характеристика, този път на „безумния”: „Походката му беше бавна, а очите му вечно приковани о земята, но когато се случваше да изправи глава и погледне някого със своите тъжни, замислени очи – този поглед оставаше завинаги врязан в душите. Неговото тънко, бледо, изнурено от малария лице, без никаква следа от загара, когато всички други наоколо бяха потъмнели като пръст, и този ням поглед със своята вечно скрита тъга му придаваха вид на мъченик.”
В този портрет не усеща ме ли болните нерви на човек, минал през огъня на шрапнелите и бомбите? В очите му не преминават ли като филмова лента всички последици от безсмислената касапница? Този млад, изнурен човек не е ли символ на човешкото страдание, също както дрипавата жена? Тънкото му, изнурено от малария лице, с вечната скрита тъга не говори ли много повече за душевни терзания и мъченичество, отколкото за безумие? Единствено войната и всичко, което вижда в нея, абсурдната нелепост от човешкото изтребление довежда младия човек до безумие. Бълнуванията на изтерзаната му душа са все свързани с действителни преживелици на фронта. Те са представени прекалено реалистично, с цялата си жестокост, с кървавия ужас за зловещата масова касапница.
В целия разказ се чувства вик на душата, разтърсена от ужаса на войната. Границите на пространство и време отстъпват пред страшните вътрешни състояния, в които се сплитат минало и настояще. В халюциниращо състояние човекът е едновременно действащо лице и наблюдател, съзнанието е разкъсано и раздвоено. Все повече и повече в душата се издига един въпрос, едно кърваво „защо”?: „Защо се избиха тези хора, защо мряха?”
Бихме могли да направим едно сравнение с Йовков и неговите разкази, свързани със следвоенната действителност, но в издадените до сега критически студии за Райчев не малко пъти това е споменато и разгледано като характерна разлика между двата автора при изображение на дълбоките вътрешни катаклизми в обществения живот; затова ще се спрем само най-важните особености при двамата.
Райчев рови в душите, за да изведе наяве първичното, животинското, а Йовков прониква в красотата на човешкия дух, като в трагизма на селската душа вижда извора на моралното й величие. Райчев се увлича в детайлно възпроизвеждане на кошмарни военни сцени, докато авторът на сборника „Женско сърце” ги избягва или поне се старае да не ги вижда, като образът на войника е разкрит като въплъщение на българската сила и мощ. Къде можем да срещнем това „определение” при Райчев? Има и сходства между двата автора, които са свързани с формите на непрякото авторово присъствие и в структурата на повествованието. За всички тези неща се е писало в много критически студии и за двамата, затова няма да се спираме сега на тях. Но ще направим едно друго сравнение, за което малко се е споменавало.
Сходства можем да открием в творбата на Йовков „Вълкадин говори с бога” и „Безумие” на Райчев. Трагедията и при двата героя – Вълкадин и „безумният”- е в това, че се разрушава представата им за хармонията в света. Разказът на Йовков започва с един ден, а след това идва разширение на времето – редят се дни, години. При Райчев времето също е разтегливо и това се получава чрез спомените-видения на „безумния”. Всичко това служи, за да се подсилят преживяванията на героите и да се утвърди идеята, че войната е висша степен на грозното. Йовков пише не само за жертвите, които взема войната, но и за душевните рани, които нанася на оцелелите. Вълкадин пита: “Защо доброто го няма, а злото се шири” и тези негови мисли са релатив на думите на стария Герак: “Доброто бяга от хората”. Въпросите на Вълкадин към Бога остават без отговор, но те са една справедлива присъда над един несправедлив свят, в който хуманиста Йовков утвърждава войната като зла и враждебна стихия. Бог е символ на справедливостта, на разума и доброто. Не се ли усеща разликата в двата текста, когато героите си задават почти идентични въпроси, свързани с разрушението на света след войните? Защо „безумния” задава въпроса „Защо се избиваха тези хора?” на себе си, в душата си, а не на Бог? Ще си отговорим на този въпрос така: човекът останал без божество, безпомощно се люшка, блъскан от сили, които са много по-силни от разума и волята му. В „Безумие” и във „Вълкадин говори с бога” Бог присъства, но косвено. А въпросите, които и двамата задават, независимо на кого и защо, остават нечути, остават без отговори!
Отговорът на въпросите, които човек очаква от Бога, не са ли в неговата собствена отговорност?
Както в повечето разкази на Райчев и тук героят се откъсва от хората, бои се от тях, ненавижда ги, но в основата на неговата самотност и враждебност стои болката на човек, който не може да им прости, че могат да бъдат зверове, че могат да убиват.
Ужасите от войната се срещат и в болничната обстановка, която се привижда на „безумния”, и следвоенната действителност, която той вижда след спомена за отминалата семейна идилия.
Ето какво вижда „безумният” в стаята си, в момент на видение: „В отсрещния ъгъл, право срещу леглото си, той гледаше три железни кревата с бели болнични покривки. Върху единия лежи човек, цял омотан в бинтове, с отрязани до коленете крака. Той прилича на бяло кълбо, от което висят две ръце и над тях – човешка глава. На другия седи друг човек. Лицето му цяло в рани; дясното му око изтекло, бузата разкъсана чак до носа, а долната челюст сдробена и зарасла накриво.”
Телата на тези „пациенти”, останали получовеци след войната „се люлеят като махала ту наляво, ту надясно.” Говорят помежду си, „с тих, сдържан и зловещ смях...”. В стаята се чува само ехото на двамата получовеци. Всъщност това получовеци ли са или призраци? Или може би сенки, с неустановен „произход”, не идентифицируеми, или...?
Ще си позволим и още едно сравнение. В своя роман „Дневник на Чарноевич” сръбският прозаик Милош Църнянски пресъздава сцени от войната, които се смесват с предвоенни спомени и следвоенни условия на живот. Също като Райчев е участвал във войни. На много места в романа се сблъскваме с реални картини на военната пустош, разруха и тотална дехуманизация: „Минавахме покрай пусти села. Няколко жалки, страшно бедни дрипави евреи. Хубави руски черкви, мокри гори, които димят. Кал, страшно море от кал. Из селата кучета тичаха насам-натам. Кучетата и жалки, мръсни, поругани еврейки. Момичета на десет-дванадесет години се предлагаха. Навред само каруци, нещастни коне и безкрайни, кални пътища.”
Изтъквайки безсмислието на войната и гибелта на сръбските войници в австрийската войска, главният герой казва: „На мен обаче ми е повече жал за русите, отколкото за тези, които ще се славят в читанките за трето отделение... А русите лежат мръсни в кал, омазнени, чорлави. Калта е проникнала в кожите им.” Ужасът от всичко видяно, подтиква по-късно Раич (така се казва главният герой) да си спомни за „гъстите селски вежди на старците”, техните жени и начина им на живот след войните: „Тогава в тъмното, тези нещастни селяци се въртяха и газеха като обезумели тълпи, голи и пияни. Тичаха пребити от работа жени със с ъ с у х р е н и, увиснали гърди, беззъби и миришещи на пот. Мятаха се и се превиваха в родилни мъки или лежаха кървящи, стенещи от болки, на земята; гърчеха се от разни церове против зачеване. Под прозорците имаше о к ъ р в а в е н и т р у п о в е на заклани любими с лъскави чизми. В тъмното блестяха сребърните копчета на елеците им; а зад печките седяха нещастните, с б р ъ ч к а н и бабички, с кръвясали, загноели очи, б о с и и съсухрени, като клони, като д р и п и. И всички тези картини се заливаха и поливаха с вино, с кръв и псувни.” Тази фреска на селския живот не е богата, нито особено задълбочена, но е внушителна, ужасяваща в своята трайна актуалност. Тя е „фреска-детайл, фреска-символ или фреска-фотография” на живота в началото на XX век.
Не намираме ли нещо познато и в „Безумие”?: „През тежките години на войната този малък турски градец ... в п о р у т е н и т е дъсчени къщи живееха с в р е н и и хиляди бежанци от полето...; вън ... се слушаха мерните стъпки на съседа му – инороден свещеник. Г о л о г л а в и б о с, в своя подрасник от изсветели д р и п и,... вървеше все н а з а д..., когато минаваше край прозореца му, мяташе към него своите з л и, с т у д е н и очи. В този м ъ н и ч ъ к, х и л а в и с т а р свещеник... имаше нещо м ъ р т в е ш к о...”
Това са само рамки на много картини, които изникват в съзнанието на „безумния”. Ето и една пълна картина, представена, може би, по-добре и от Църнянски, картина на действителността: „ ... той виждаше черната действителност:... безбрежни букови гори, град, бели минарета, поле, покрито с т р у п о в е, и неотстъпно пред взора му една планина, една зловеща, призрачна планина, с белоснежни върхове, изгубени между небето и облаците. Те вървяха срещу тази планина ден и нощ, като обсейваха зад себе си с трупове... Плиска ги дъжд, брулиха ги бури и снежни виелици погребваха мнозина от тях из стръмните урви; повиха на юг – също: все този гръм, все тези ужаси и глутници мъже, които се настигаха, избиваха се едни други и мряха с проклятие на уста...”
Начинът на рисуване е различен, но целта е една – да се покажат ужасните картини от войната. Разлика се долавя в личностен план. И без това да е в обсега на нашето изследване само ще споменем един факт: Райчев е бил на фронта „като прост войник” (така той сам се нарича в автобиографията си), но в сражения не е влизал, докато Църнянски е взимал участия в преки военни сблъсъци и на много места в „Дневника” това личи. И въпреки това Райчев чрез погледа на „безумния”, за който нощите минават в трески и сънища, не много по луди от действителността, се мярка зловещата сянка на смъртта: „По улиците навред се срещаха жени в черни забрадки; повечето от тях простираха ръце за милостиня. Градът измираше от глад и болести...”; „Целият град спеше като мъртъв... наоколо сградите тъмнееха мълчаливо... върху небето трептяха кървави отблясъци, подобно стрелба от оръдия...”
За да бъде по-убедителен в изображението на човешката трагедия, Райчев вмъква в структурата на повествованието спомена за родната къща и спомена за сраженията. Вторият спомен вече го цитирахме по-горе, по друг повод, и за да го погледнем и от другата страна ще се наложи да цитираме и първия спомен. Ето го и него: „Пред замрежения му от тъга поглед заставаше тяхната висока двуетажна къща. Той виждаше широк одър на горния етаж, клоните на старата лоза, обгърнали къщата, два вечно зелени чемширови храста и между тях чешма, която безспир боботи с тънка струя вода. Лете над одъра е закачена голяма лампа, а под нея, край кръглата маса, се сбира цялата челяд на вечеря: баща му, майка му, тримата братя, снахите, децата.”
Нещо сходно откриваме и в романа на Църнянски, където умореният и недоспал Раич, животът на който минава с отворени проницаеми очи и гледа как предмети и лица изкачат отнякъде пред него, не може да живее спокойно и често си спомня за детството. Спомени, видени през детската му психика: „Обличаха ме в бяло и ме слагаха на прозореца, а хората се спираха и ме гледаха... Лежах целият в дантели, леки като преушинки, а през прозорците гледах своите гълъби, които толкова обичах, местех и къпех. Майка ми изваждаше старите си накити, всичките си бисери..., а аз събирах всичко, трупах го на гърдите си и блажен лежах под тях, засмян прехвърлях от едната длан в другата златни змии... .”
От спомена за родната къща при Райчев и от спомена на Петар Раич за спокойната семейна идилия преди войната се съживява несъществуващата вече топла семейна и приятелска атмосфера и у читателя се появяват чувства на носталгична преценка за онова, което е било и никога няма да бъде вече. Оттук Райчев (респективно Църнянски) тръгва към спомена за войната, който е пълно отрицание на тази носталгия. И този скок от тишината на родната къща към вцепеняващата със своето свръхчовешко напрежение картина на войната става за Райчев необходимият художествен и психологически детайл, чрез който ще наложи категорично присъдата си над обществото.
