понеделник, 15 юни 2009 г.

Сръбски и хърватски език

СРЪБСКИ И ХЪРВАТСКИ ЕЗИК


I. Азбука*:

Кирилица: А а, Б б, В в, Г ι, Д д, Ђ ђ, Е е, Ж ж, З з, И и, Ј ј, К к , Л л, Љ љ, М м, Н н, Њ њ, О о, П п, Р р, С с, Т т, Ћ ћ, У у, Ф ф, Х х, Ц ц, Ч ч, Џ џ, Ш ш
Латиница: A a, B b, C c, Č č, Ć ć, D d, Dž dž, Đ đ, E e, F f, G g, H h, I i, J j, K k, L l, Lj lj, M m, N n, Nj nj, O o, P p, R r, S s, Š š, T t, U u, V v, Z z, Ž ž

В сръбския език се употребяват две азбуки – кирилица и латиница; а хърватите употребяват от много време латиницата.

Писмеността у харватите и сърбите възниква едновременно с тяхото покръстване и възприемане на Кирило-Методиевия богослужебен език. Когато обаче започва преписването на първите черковни книги в сърбохърватските земи, техният старобългарски език (т.нар. „staroslovenski jezik”) започва да се мини под влияние на живата народна сърбохърватска реч. Променяли са се звуци и букви, а след време и цели думи и форми. По този начин от XIII век възникват т. нар. сръбска (кирилска) и хърватска (глаголическа) редакция на старобългарските паметници. Така се налага началото на сърбохърватския книжовен език. През 1850 г. с утвърждаването на книжовната реформа на Вук Караджич се установява единен книжовен език за сърби, хървати и черногорци въз основа на щокавските източнохерцеговинските говори с йекавско произношение, по-късно и тези говори с екавско поризношение. През 1960г. езикът е нормиран като сърбохърватски и хърватскосръбски (Хърватия, Босна и Херциговина (БиХ)). От дълго време на сам се забелязват тенденции за отделяне и самостоятелност на хърватския език – като това става с констатирането на разлики в областта на фонетиката и лексиката.

Днес в Сърбия, Войводина и Черна гора се употрбява най-често кирилската сиситема, но се пише и на латиница, с тенденция към намаляване честотата й на употреба. В Хърватия и БиХ се пише само на латиница. В кирилицата всяка буква има определен звук, а в латиницата изключения правят само: dž (џ), lj (љ), nj (њ), които се пишат с по две букви.

В лексикално отношение се среща известен брой различни думи в сръбския и хърватския език. Например:

театър позориште kazalište
скулптор вајар kipar
октомври октобар listopad
български сръбски хърватски

Някои от тези различни думи имат само малка фонетична или словообразователна особеност като:

точка тачка točka
милион милион milijun
акционер деоничар dioničar
български сръбски хърватски

В БиХ и Черна гора книжовният език е преходен тип – със западния вариант (хърватския) го свързва йекавският изговор, а с източния (сръбския) лексиката.

II. Т. нар. сърбохърватски език и наречия:

Т. нар. сърбохърватският език различава три наречия (диалекта):
* щокавско наречие
* чакавско наречие
* кайкавско наречие
Наречени са така по формите на въпросителните местоймения за лица, които са: што, съответно – ча, каj.

Отношенията между наречията се променят и усложняват под влияние на различни географски, обществено-политически и културни фактори.

Разликите в трите наречия се дължат на рефлекса на някогашната праславянска гласна Þ (jat), като в различните наречия преминава -е, -ије / -је и –и. Затова можем да чуем както mleko, така и mlijeko-mljeko и mliko. От своя страна щокавското и чайкавското наречие се делят на – е к а в с к и (източен), й е к а в с к и (южен) и и к а в с к и (западен) говор в зависимост от рефлекса на „ята”. Само кайкавското наречие е последователно екавския изговор.

III. Съвременно състояние:

1. Фонологична система
За фонологичната система на сръбския и хърватския език е характерно сравнително богат вокализъм, липса на волакна редукция в книжовния език, стремеж към максимална отвореност на сричката, липса на дифтонги, наличие на сричкотворни сонори, липса на консонантна геминация, нетърпимост към натрупване на консонанти в границите на една сричка, малко палатални съгласни.
а) вокална система: вокалната система се състои от пет (състояла се е от 11) гласни звука: „a, o, u, i, e“. Върху степента на отвореност на вокалите влияят ударението, интонацията и квантитетът (сан, зуб, дим, цвет). В определени морфологични опозиции вокалните съчетания са засегнати от действието на асимилация и контракция:
* mojega > mooga > môga : идем до моjега брата
б) консонантна система: има по-малко промени през вековете: „b, v, g, d, đ, ž, z, j, k, l, lj, m, n, nj, p, r, s, t, f, h, c, č, ć, dž, š“. Виждаме, че смекчените „л” и „н” са се развили в самостоятелни палатални фонеми „љ“ и „њ”. На мястото на старите (ь, ъ) Вук Караджич въвежда „j” от латиницата и „џ” от румънски и старосръбски кирилски паметници. Развили са се и два нови меки африката, които са се срещали в стари писмени паметници „ћ“ от tj и „ђ“ oт dj. Например:
* свећа (свещ), међа (межда, синор), коњ, аљкав (небрежен, немарлив).
По-късно са възприети от чешката и полската латиница значците (š, ž, č, ć, j).
Фонемата /v/ е сонор и не е звучен корелат на /f/. Сонорът /r/ може да бъде сричкотворен: krv, vrba, prst и т.н. Фонема /l/ също е сричкотворна, но само в някои диалекти. Връзката между сонори и вокали потвърждава старата вокализация на /v/ в /u-кратко/ и съкращаването на вокала /i/ в /j/.Например: унук. Противопоставянето на мекост – твърдост не е активно развито. Съществува палатален ред фонеми: (lj, nj, đ, ć, j). В опозиция звучност-беззвучност съгласните са:


звучни: б, г, д, ђ, ж, з, џ
беззвучни: п, к, т, ћ, ш, с, ч, ф, х, ц



В сърбския и хърватския език преобладават отворените срички. Консонантните натрупвания имат по-малка честота на употреба и където присъстват се остраняват чрез елизия, например: bezakonje (беззаконие). Други фонетични особености на сръбския език е непостоянното –а- : (борац – борца); новото йотуване (*цветjе > цвеће; *предградjе > предграђе); преминаването на „л“ в „о“ в края на думите и сричките (*пепел > пепео; *делба > деоба); уподобяването по звучност (*изпит > испит; сбогом >збогом); уподобяването по място на учленение (*возна > вожња- возене, пътуване, *лисће > лишће, *грозђе > грожђе); опростяване на някои групи съгласни (*устна > усна, *коритце > корице – подвързии, папки) и др.
Особено внимание заслужава т. нар. „ятов преглас“ като особена промяна в съвремения сръбски и хърватски език. Развой: старият „ят“ преминава в:
- екавските говори: -е
- йекавските говори: -jе, иjе
- икавските говори: -и
Например: деца – дjеца/диjеца – дица.
Когато –jе се намира в съчетание с „р” (рjе), групата се опростява, като отпада „j”: *врjемена > времена; *брjежуљак > брежуљак - (хълмче, възвишение). От това правило има доста изключения, които са типични за хърватския език, като: рjечник, рjешење. Тези думи и всички като тези в сръбския ще бъдат без „j“. Ако след съчетанието „–jе” се намират съгласните „j” и „љ“ или пък гласната „о“, произлязла от „л“, тогава то преминава в „и“: *бjељег > биљег; *дјео > дио, *сјејати > сијати (светя, блестя, сияя). Тези форми се наричат икавизми.

2. Акцентна система:

Ударението се реализира в четири разновидности- кратко низходящо, дълго низходящо, дълго възходящо, кратко въходящо. Ударението може да стои на която и да е сричка, с изключение на последната. Повечето ударения се срещат на първите срички. Освен това то може да се мини по място, дължина и интонация в различните форми на една и съща дума: N: jd. „ime“ - mn. „imena“; G мн. : imena.
Едносричните предлози и съюзи са проклитики (неударени): у школу; над главу; не могу.
3. Морфологична система:
Запазени са всички главни граматични категории. Характерно е запазването на падежите – включително и на вокатива- така те са 7. При имената наред с трите рода и двете числа почти напълно е запазено склонението. Под влияние на изчезналия дуал е настъпило пълно изравняване на Dat., Instr., Lok. в множествено число. Прилагателните са запазили разликата м/у кратка и пълна форма. Кратките форми се скланят предимно по именното, а пълните по местоименното склонение:

В единствено число:
неопределена форма определена форма падежи
нов нови Nominativ
нов нови Genitiv
нову новом (е) Dativ
новим новом Akozativ
нова новог (а) Vokativ
нову новом (е) Instrumental
нови нови Lokativ

Прилагателните местоимения се скланят по местоименното склонение, което има два образеца – за твърда и мека основа.
И в сръбския и в хърватския език качествените прилагателни се степенуват с помощта на наставки:

В превъзходна степен (компаратив)
1. –š- : mek / lak / lep + š = mekši / lakši / lepši (красив – по-красив)
2. –j- : mlad > mlađi ; nizAK, visOK, dalEK > niži, viši, dаlji
3. -ij- : star > stariji (стар – по-стар); dobar > bolji; zao > gori; vеlik > veći; mali > manji; jak > jači
4. В суперлатив: се добавя „naj”- към прилагателното. Пише се слято: najbolji. (добър – най-добър)
Числителните имена имат бройни, редни, но и събирателни форми:

бройни редни събирателни
jedan, jedna, jedno prvi, prva, prvo
dva, dve, dva drugi, druga, drugo dvoje
tri treći, treća, treće troje

Една част от числителните имена имат склонение. Числото едно и всички редни числителни се скланят като прилагателни по местоименното склонение. Бройните и събирателните от 1 до 4 включително имат различно склонение. Числителните от 5 нагоре са неизменяеми.
Инфинитивът на глагола в сръбския и хърватския език е запазен и е обобщил две окончания: -ти, -ћи: писати / доћи.
За глагола е характерно запазването на синтактичните глаголни форми (напр. аорист на глагола трести: тресох, тресе, тресосмо, тресосте, тресоше); имперфектът е почти изчезнал за сметка на перфекта (певао, певала сам, певао, певала си, певао, певала, певало jе, певали, певале смо, певали, певале сте, певали, певале, певала су); плусквамперфектът се образува от перфекта на спомагателния глагол бити и минало деятелно причастие на глагола, който най-често е несвършен вид, напр: беjах певао, бех певао или био сам певао. Това глаголно време е на изчезване. Функциите му се приемат от перфекта + различни лексикални заместители. Характерно е също така заместването на инфинитива с да-конструкции, например: (могу доћи = могу да дођем – мога да дойда; могу писати = могу да пишем – мога да пиша).
Бъдеще време или Футур 1 се образува с помощта на кратката сегашната форма на глагола хтети по аналогичен и синтетичен начин. Аналитичният начин е, когато формата за бъдеще време се намира след друга дума: Ja ću (ćeš, će, ćemo, ćete, će) pisati / doći. Но ако глаголът е в началото на изречението се използва синтетичния начин: от глагола се премахва окончанието за инфинитив и се залепят за него кратките форми на хтети. Този вариант в последно време е най-използван сред сърбите, независимо от това къде се намира формата за бъд. време и почти измества употребата по аналитичния начин:
В сръбския език: писати > писа + ћу = писаћу: писаћу кнјигу
В хърватския език: писати > писат / ћу = писат ћу
Глаголите на – ћи запазват окончанията си и до тях непосредствено стои кратката форма на хтети: доћи ћу, ићи ђу, стуђи ђу
Бъдеще предварително време или Футур 2 се образува от сегашно време на глагола бити + еловото причастие и се употребява само в подчинени изречения след съюзите кад (като), чим (щом), ако (ако): например: ја будем купио/купила: кад (чим, ако) будем купила / кад (чим, ако) купим, т.е можем да заместим еловото причастие със сегашно време.
Глаголите в минало време в 3л. ед. число и в 3л. мн. число имат окончания за трите рода:
писа О, писа ЛА, писа ЛО / писа ЛИ, писа ЛЕ, писа ЛА

* Ђ ђ = Đ đ – се чете меко „дж”, Љ љ, Њ њ = lj, nj – се четат меко „л” и меко „н” , Ћ ћ = Ć ć – се четат меко „ч” – между „т” и „ч”, Џ џ = Dž dž – чете се твърдо ”ðж”, Č č – чете се твърдо „ч”, Š š – чете се „ш”, Ž ž – чете се „ж”.

Праславянска и европейска морфологична система - връзки

Връзки на праславянската морфологична система с европейската

Морфемната система на славянските езици притежава нови черти и индоевропейски архаизми.
При имената се оформят категориите род, одушевеност-неодушевеност, число, които са в тясна връзка с разпадането на старата система.
При глагола отпадат част от старите индоевропейски форми, но категорията флексия се запазва като цяло. Звуковите редувания са от стар индоевропейски произход или славянски, възникнали в резултат на фонетични процеси. В съвременните славянски езици те губят своето граматично значение и стават непродуктивни. Установяват се следните части на речта:
◊ флективни - съществителни, прилагателни, числителни имена, местоимения;
◊ нефлективни - наречие, предлог, съюз, междуметие.
Системата на съществителните в индоевропейската система е по-проста от тази на славянската. В склонението се налага родовия принцип, т. е. склонението на съществителните става по род. Този процес, характерен и за старобългарския, се проявява в замяната на окончанията на съществителните от един род с окончания на съществителни от същия род, но от други основи. Отделните основи имат два рода:
◊ о-основи - мъжки и среден род;
◊ а-основи - женски и мъжки род;
◊ н-основи - мъжки и женски род.
Очертава се и мек, и твърд склонидбен тип. Старинна черта са и падежните грамеми - 7 падежа, от които звателният най-бързо се губи и се компенсира с интонация. Тенденции към опростяване се проявават предимно в двойнственото и множественото число, по-малко в единствено число. Създават се форми на имената, които да ги различават по признака одушевеност-неодушевеност. В склоненията и спреженията се запазва тирчленната система на категорията число – единствено, множествено, двойнствено число. Като двойнственото число означава двойка предмети. При прилагателните към окончанията „ъ, а, о, ь, ja, je” се прибавят и нови дълги, образувани чрез сплитенция на анафори - jь, ja, je и промяната на мястото на ударението. След остраняването на вътрешната флексия двата компонента на дългите прилагателни се сливат в една лексикална цялост. Две форми съществуват още при причастията, редните числителни и някои местоимения. Местоименията пазят старинни черти. Такива са несричните основи, както и изразяването на някои категории чрез суплетивизъм, т. е. категориите стават лексикално- граматични. Праславянските числителни се обособяват като отделна част на речта. Основно противопоставяне имат бройни-редни, от които първите са същински, а вторите- относителни. Глаголната система се опростява. Новости са:
● създава се категорията вид на глагола;
● няма специална синтетична форма за бъдеще време, което се изразява чрез аналитични форми (byti + inf., chotěti + inf.) или чрез формите за сегашно време на свършени глаголи;
● създава се нова форма за инфинитив;
● императивът се развива от индоевропейски оптативни форми;
● не се запазва старият индоевропейски конюктив и вместо него се създава аналитичен кондиционал;
● появява се имперфектът, който поставя началото на категорията таксис;
● отпада индоевропеският синтетичен перфект;
● отпада и средният залог, а функцията му се поема от възвратните глаголи;
● отпада и синтетичният пасив, изразен от аналитични форми.
В неизменяемите части на речта се въвеждат новости, но се запазват и архаизмите.

Особености на славянските езици

Особености на славянските езици


1. Особености на източнославянските езици

► рефлекс на *kv > cv; *gv > zv: *kvetъ > цвет, цвiт, цвет
► праславянският звук *h > с: *mucha> муха / мухе, муси, мусе
► tl /dl > l: *mуdlo > мылo (рус.)
► Епентетично “l’: *zemja > земля (р. и ук.), зямля (бел.)
► *olt, *ort > lot, rot: *orьvъnъ > равны, рiвний, роўны
► * tort, *tolt, *tert, *telt > torot, tolot, teret, telet (пълногласие): *dervo > дерево (р. и ук.), дзерева (бел.)
► * tj / *dj > ч / ж (дж): *medja > межа, мiжа, мяжа
► Промена на е > о пред твърд съгласен: весёлы (р.), його, цёмны (ук.)
► *о (голяма носовка) > у; *ę > ‘а: ro(on)ka > рука; pętь > пять, пя’ть, пяць
► *r, *l > ор/ер, ол
► *ě > е (р. и бел.), > i (укр.): dědъ > дед, дiд, дзед

А) Руски: (ы, э, ё, ь) 6 падежа; липсва спомагателен глагол съм; акавизъм, неотразен правописно (гора, молоко); уj / oj > оj / ej: *sija > шея; ого ( чете се ево); няма резултати от 2-ра палатализация: к, г, х не се променят: *pomozi > помоги; инфинитиви: *-ti > -ти / -ть: (*dati > дать, nesti > нести), -kti / -gti > чь: (*pekti > печь); аглутинация на –ся (възврт. частца) < sę.

Б) Украински: (є, i, ї, ь) *kv > cv; *gv > zv: (*kvetъ > цвiт; *gvězda > звiзда); *torot...; *tj / *dj > ч / ж (дж): *medja > мiжа; праслав. *i, *у > и(ы): (*synь > син, sila > сила); Буква i от > ě, о, е: (*vera > вiра, dědъ >дiд, domъ > дiм); билабиално в (*v,*l): чете се като (ул) в краесловие и пред съгласен: вовк (волк), дiвчинка (дилчинка), шукав (шукал); звучните съгласни в краесловие не се обеззвучават; фрикатизация на *g > х (пише се г): (гарний, гора); протеза на в: *onь > вiн, вона, воно, вони; *oči > вiчi; *ulica > вулица; няма акавизъм; контракция на прил.имена в мн. ч.- неразличават род (добрий, -ра, -ро, -рi); инфинитив: *-ti > -ти (*dati > дати); резултати от 2 палатализация: к / г / х > ц / з / с (ro(on)ka > рука, руцi; noga > нога, нозi; *strecha > стриха, стриси); отпадане на прости минали времена; среща плусквамперфект, рядко; има звателен падеж.

В) Беларуски: (ё, i, ў, э, ы) дзетизъм, цетизъм- *d’ > дз, *t’ > ц (*desęntь > дзесяць); акавизъм, якавизъм, фрикатизация на *g > х (пише се г); фонетично отбелязани: неударени о и е > а и я (‘а): (вада, зямля); протетични в, г, j, и пред о, у: (возера, вулица, ён, яна, яно, яны); билабиален звук ў; „ь” и апостроф (‘) предават мекоста на съгласните; Ъ > ы , Ь > i пред j; 2 палатализация: к / г / х > ц / з / с (*mucha> муха, мусе); редувания к-ч, г-ж; загуба на звателен падеж, малка употреба на кратки прилагателни и сегашни деятелни причастия, ликвидиране на страдателни причастия; рядко употребяван плусквамперфект; иминителният и винителният падеж в мн. ч. имат окончание – ы; загуба на начално н- в падежните форми на местоимението ён: яго (р. него), iх (р. них); инфинитиви: *-ti > -ць / -цi: (*šiti > шыць, nesti > несцi), -kti / -gti > чы: (*pekti > пячы); аглутинираната частица *-sę > -ця; контракция на прил.имена в мн.ч.- неразличават род (добры, -ая, -ая, - ыя); *dj > dž(ž); няма аорист и имперфект > перфектът поема техните ф-ции, но без спомагателен глагол *byti.


2. Особености на западнославянските езици

► запазват се *kv; *gv: *kvetъ / gvězda > květ (ч), kwiat (п) / hvězda, gwiazda
► запазват се *tl, *dl: (*mydlo > mýdlo; mydło)
► Липса на епентетично” L”
► палатализация на *h пред “e, i” > š: mouše, mousze
► групите *tj (*ktь, gtь, kti, gti), *dj > c, dz (z-чешки): *medja, *světja > meze, svíce; miedza, świeca
► Фиксация на ударението: чешки- първа сричка, полски- предпослена сричка.

А) Чешки: (é á č ď ě í ň ó ř š ť ů ú ý ž)
Дълги и кратки гласни (i, e, a, o, u – é, á, í, ó, ú); редуване на о- ů : domu- dům; прегласи- ‘а > е; ‘u > i (duhja > duše, pišu > piši); неударени гласни- не се редуцират; наличие на дифтонги: -ou (*o(on) > ú > ou), -au, - eu: mouka, auto, pneumatika; ý- твърдо и, í-меко и; палаталност/непалаталност: d-d’, t-t’, n-n’: пред „е” затвърдяват, пред i и ě– меки; r’ > ř – „рж” след меки съгласни; „рш” след твърди; *g > ch (гърлено х), h – твърдо х; ss=š; cz =č; ударение- начална сричка; *dj > z (*medja > meze); среща се сричкотворно „l“, но понякога се получава: *l > lu > lú > lou: dъlgъ > dluh; има и сричкотворно r след č, ž: *črvь > červ; монофтонгизация на дифтонгите: *о(он) > uo > ů; ě > ie > í (konь > kůn, věra > víra); *ь/ъ > е (*dьnь > den, sъnъ > sen); *kv, gv + ě, i > kv, hv; *tort, tolt, tert, telt > trat, tlat, trět, tlět- метатеза: (*korva > kráva, *dervo > drěvo, *melko > mléko, *solma > sláma); *o(on) > u (ou), ę > e, ’e, a, í; сегашно, минало (аорист, импрефект- няма), бъд. вр; миналото- от еловото причастие + глагола „съм”, който в 3л. ед.ч. и мн.ч. отпада; бъд. вр. – синтетичен (глагол от св. в.) и аналитичен (глагол от нсв. в.); прилагателните имена се степенуват с –ejš и –š; nej + прилагателното; прилагателните различават род в мн. ч.; инфинитив: *-ti > - t: (dati > dát); *-kti, -gti > -ct (-ci): (*pekti > péci).

Б) Послки: (ł ć ą ź ż ę ń ó ś):
„у”(ы), ą (он), ę (ен- а в краесловие- е), ł (улъ), sz (ш), ż (ж), rz (ж), cz (ч), dż (дж), ś (шь), ź (жь), ć (чъ); dź (джь), ń (нь); s, z, c, dz, n + i > si (ши), zi (жи), dzi(джи), ci (чи); ó=u – „у”; h=ch – х; ą > о (он), ę; ę > о (он), ę: (*ro(on)ka > ręka, *vęzati > wiązać); билабилано ł; няма сричкотворни съгласни; ударение на предпоследна сричка, чести редувания, наличие на мъжко-личен род, на неопределено-личните глаголни форми на –о; в глаголната система има диференциация според родов признак в минало време. 3 времена + плусквамперфект- аорист и имперфект няма, бъд. вр. се образува от инфинитива на глаголи от несв. вид + футурните форми на być или футурните форми + еловото причастие на глагола: (napisać (св.в.)- napiszę, pisać (несв.в)- będę pisać и będę pisał); *tort, tolt, tert, telt > trоt, tlоt, trеt, tlеt: (*korva > krоwa, *dervo > drzewo, *melko > mleko, *solma > słoma); *dj / *g > dz; * ě > ‘a (пред *t, d, s, z, n, r, l): (*město > miasto); *ъ > e (sъnъ > sen); *ь > ‘e: (*dьnь > dzień, *zemja > ziemia); *r > ar, *r’ > er: (*tvrdъ > twardy), *l > eł, uł, ół, ił, łu: (*vlna > wełna, *vlkъ > wilk); *t’, d’ > ć, dź; *s’ > ś, *z’ > ź; *r’ > rž > š > ž; попозиция l:ł: laksa (тояга): łaska (милост); загуба на квантитет, отпада двойнствено число.

В) сръбски: /предстои да се допълни/

Сръбски народни обичаи и вярвания

Сръбски народни обичаи и вярвания•


За народната религия на сърбите е писано много. Настоящето изследване цели да запознае читателя с най-важните вярвания и обичаи при сърбите.
Митът има характер на притча. В него нещо се случва и по този начин се доближава до народните приказки. Той показва свръхествени хора, богове и герои в свръхестествения свят. Така спада в сферата на сакралното, светът, в който, например, спада религията.
Народната релгия е част от народната култура. Християнството е асимилирало много езически елементи. Успоредно с религията се откриват много прилики между сръбските вярвания и религия както у съседни, така и у по-далечни народи, от една страна, в старите германски вярвания, а от друга, в обичаите и вярванията на някои унгарско-финикийски народи. Много кавказки обичаи в своята същност, често в своите детайли, са почти идентични със сръбските обичаи (например: култът към огъня, кълтът към осветеното дърво, обичаи с бъдника, първият коледар и др.).
Народната религия на селското общество като цяло се е формирала на Балканите под влиянието на вярванията на коренните жители на Балканите и особено под влиянието на християнството. Създава се една нова религия, формирана на границата между две различни идеологии, две различни религиозни традиции – езичество и християнство.

• Разлика между новата и старата религия, между езичеството и християнството.

Новата религия, християнството, „преобладава” като официално учение в църквите и сред народа. Тя все пак асимилира много от елементите на старата религия. Това е станало и с официалното християнство и още повече с народната религия. Старите богове се забравят, но техните култове, легенди и митове не изчезват напълно.
Когато сърбите приемат християнството, всичко старо е продължило да живее и след това, само че е добило християнска интерпретация. Има основание сърбите да смятат, че са култови и традициите, които някога са били свързани със старите богове, пренесени сега, в по-малка или по-голяма част, в другите свръхестествени личности.
В. Чайканович в своята студия „Сръбският върховен бог” (Српски врховни бог) е изследвал старите сръбски култове. Тръгнал е от множество народни приказки, легенди и предания за Св. Сава. За Св. Сава няма нищо историческо, нищо, с което можем да го свържем с историческата личност Сава Неманић. В него намираме много неща, които ни подсещат за старите езически митове и предания. Например в много от приказките от различни краища на Сърбия е свързан с вълците. Според едно вярване той всяка година, на своя ден, събира всички вълци и им разпределя храната за цяла година – казвал им къде да идат и какво да заловят и изядът. Следователно той е защитник на вълците, техен пастир. Чайканович смята, че всички приказки за Св. Сава имат стар, езически произход и че пръвоначално са били качества на сръбския върховен бог, а когато християнството подтиснало езичеството са били предотстъпени на Св. Сава като най-известен национален светия. Така той „придобива” поведенията, легендите, функциите и култовете от върховния бог, който, според Чайканович, се е наричал Дабог, Дба или Даба и се отъждествявал с дявола. Първоначално е имал животински образ, представен в образа на вълк, а по-късно придобил човешки облик.
В първоначалните вярвания животните са били свещени, тотеми, за отделните племена и народи. Вълкът е бил пръвоначално свещено животно, тотем, за сърбите. Това се разбира от една преписка от средните векове, в която се казва, че сърбинът е вълк.

• Какво съдържат сръбските стари вярвания?

В. Чайканович смята, че това е култът за предците. Цялата сръбска религия се свежда до култът за предците. Някои смятат, че първоначално сръбската религия се е свързвала с култа към природата, а след това към мъртъвците и предците. В сръбската народна религия голяма роля имат култовете от историческа произход – например: към Св. Сава, празникът Видовдан, който подсеща и за Косовската битка, към Василий Осторошко. Според Д. Бандич не може да се говори за сръбска религия като за свързана цялост, защото много вярвания сърбите делят със съседните народи, а с други са ограничени с отделни части от народа. Бандич не говори за сръбската народна религия като за народна религия на сърбите. Според него сръбски са преди всичко народните празници, култът към Св. Сава и Видовден, като три изначални сръбски феномена. Характерно за последните два е, че имат историческа стойност.

• Вярванията като религиозно мислене за отвъдното.

Тези вярвания се срещат в две форми: от една страна като трансценденти тук, а от друга, като персонификационни в отвъдното. Първата форма е езическа, а втората е християнска. В първия случай се вярва, че всичко около нас и в нас, във всички създания и неща присъстват невидимо и едната и другата форма. Това е анимизъм (одухотворяване на нещо). Такова вярване в свъхествественото, в божите създания и явления от този свят могат да бъдат обвързани с феномени от природата, културата и самият човек. Вярванията, когато става въпрос за природата, са свързани с различни животни, растения, с явления от неживата природа или с небесни тела.
Между животните най-значиетелно място в сръбската народна религия заема вълкът. За вълците се смята, че са най-разпространени във вярванията, приказките и култовете. Има също и други вярвания и култове, които пък са свързани с други животни (например: змия, мечка, кон, петел).
От растенията най-важно място заема дървото. Вярвало се, че дървото има душа и че в него е настанена нечия душа. Такова дърво се наричало „сјеновито дрво“ и се смятало за опасно. Ако някои изсече това дърво, вярвало се, че веднага умира или остава болен до смъртта си. За това дърво пише Светолик Ранкович в „Стари врускавац“. Забраненото дърво се засаждало по гробовете и след това не е трбвало да се докосва. Всяко дърво, отличаващо се по своята височина, вид и разположение се смятало за сјеновито. Вярвало се, че около такива дървета се събират божествени същества, особено самодиви. Затова някои ги наричали и „самодивски“ дървета. Вярвало се, че бъдникът е свято семейно дърво и олицетворява духа на дърветата. Ритуалът, свързан с бъдника има за цел да осигури просперитет за семейството в следващите години. В някои краища е възникнал и култът към „записног“ дървета, обикновено дъб, който е бил също табу, като защитник на селата, преди всичко от незгодите. Дървото е било и символ на живота и като такова се е появило като мотив в народното изкуство, резбарство, килимарство и пр.
Водата пък се е схващала като елемент, който има магическа сила.
Значителна роля в народната релия имали камъните, огъня.
Земята също е почитана, но земята, на която и от която се живее. Оттук се е развил и култът към родината.
Слънцето и луната (небесните тела) се явяват като образи в много митологични песни, приказки и предания.
От световната култура пък – огнището, воденицата, в която нощем около нея се появяват нечисти сили, дяволи и вампири. А също и огледалото, което се смятало, че е преходът между двата свята. А също и талисманите, които се носели като защита.
Светинята е особено име, което носи индивидът. Вярвало се в магическата сила на имената. Кумът, който даде името на дете, остава винаги негов духовен родител. Това се свързва с народната религия и християнското учение. Вярвало се, че са съществували хора, които са могли да те урочасат, вещици, привидения, знахари. Вярвало се, че отделните занаяти също така били свързани със свръхестветвени сили и то онези подземните.

• Езически вярвания

Тук спадат: самодиви, змейове и вампири.
Самодивите са били млади жени, много красиви, високи, стройни, с дълги разплетени коси, с крила и т.н. Те живеят по планини и гори. Техните сбирки са на горските извори или планинските поляни. Те са добри спрямо хората, но и опасни, когато се ядосат. Могат да встъпят в брак с млади момчета под принуда.
Змеят е създание от животинско потекло, обикновено е от мъжки пол. Явява се като велик любовник, който взима жени през комини или по друг начин. Децата, които са плод на връзка със змей или змейови юнаци, притежават свръхестествена сила. Такива са много юнаци от народните песни, между които най-важен е змеят Огненият вълк.
Вампирът спада към нечистите сили. Той е мъртвец, който излиза от гробовете и пие кръвта на живите. Той е бил първоначално демон в подземния свят. За вампири се говори още в първата половина на XVIII век.

• Богът, ангелите, светците и дявола.

Бог в народната религия е християнин, но притежава белези от езически характер. Има човешки черти, прилича на голям владетел, стоящ на чело на голяма небесна йерархия, съставена от ангели и светци.
Дяволът е същество, което е вдъхвало страх. В някои предания се смятало, че е брат на Бога или негов небесен „съквартирант”, който е хвърлен в пъкъла от Бога, защото се е месил в неговите работи. На външен вид е бил грозен, с опашка и рога.
Около бога са били ангелите – божиите вестители с крила. Най-големият от тях бил Св. Архангел Михаил. Името му се празнува на Архангеловден. Следва Св. Никола.
До ангелите са светците. Най-видният от тях бил Св. Йоан Кръстител, защитник на кумовете. Св. Джордже пък бил християнски мъченик, защитник на невинните същества. Имало и апокрифна легенда за неговата борба със змея и освобождаването на царските дъщери. Св. Петър е защитник на жените и раждането. Св. Илия е гръмотвержец, страшен и опасен за всички. Св. Сава е научил хората на различни сръчни и полезни занаяти и знания, той открил божия пътник с патерицата, който когато е бил ядосан често ставал несправедлив, наказвал виновни и невинни. Св. Василий Осторошки чудотворец бил на почит навсякъде.
В религиозно отношение най-голяма роля имат народните обреди, обичаи и ритуали. Те били свързани с бременост, раждане, сватба, смърт, погребение, „желание” за смърт или траур, черпене след погребение и т. н. А също гостоприемство, клетва, проклинане; сеитба, извикване за дъжд (додола), сторене на къщи, жътва, младоженци, Лазарова събота, Велики петък и Варкс.

* Из „Културна историја Срба“ от Јован Керетић.
Превод: Тянко Тенев.м

История на етимоложкото познание

История на етимоложкото познание•


Една от характерните черти на етимоложкото самопознание е тъкмо неговият генетизъм, изразяващ се във въпросите: Кое е нашето потекло? Къде е нашето начало?
Същински митологичното в развитието на етимологичното познание откриваме в предисторията от хаос към космос и това представлява акт на израждане на обществени структури и на социални общности. В митовете откриваме „правенето” на човечеството и те подсказват, че появилите се човешки общности още от начало се осъзнават като различни една от друга. Самоотъждествяването с предците представлява специфично осъзнаване на етногенетичните процеси на основата на опозицията „ние-те”.
Същинското познание за етничното би трябвало да се търси в „приготвянето” и преработването на този митологичен модел, заслуга за което имат древните гърци. Пионер на етимологичната мисъл е Хезиод. Той на практика изтегля нишката от мина към глобуса. Неговата функция на историята е предпоставка за опознаване на етничното като съществени тук са и историзмът в интереса към самото общество, и явния антропологизъм, т. е. стремежът му да се опознае човекът – неговият произход и същност.
Хезиод и неговите последователи са авторите на първата етноложка концепция в историята на идеите. Древните учени противопоставят гръко-римският свят на т. нар. варвари. Обикновено се смята, че европейското Средновековие довежда до упадък в науката, заради характерния си схоластизъм и метафизичност. Затова, доколкото се говори за прояви на интерес към етничната грубост те се свързват с имената на няколко автори от ранните векове като Титмар, Хълън Холт и др. Показателно обаче е, че този западноцентричен модел не отчита наличието на две средновековни етноложки концепции, които не са свързани със Запада.
◊ Едната предлага етноложко осмисляне на света от позициите на християнството. Наречена е още старобългарска.
Старобългарската етнична концепция възниква по времето, когато етничните процеси в Европа довеждат до появата на етноси от европейски тип и до формирането на европейския етничен модел от IX век насетне. Става дума за система от възгледи за обществото и за съзнателна намеса в обществените процеси от гледната точка на формирането, отъждествяването и развитието на едни конкретни етноси. Тази концепция се свързва със светите братя Кирил и Методий, Иван Екзарх, Климент Охридски и др. Тази концепция е свързана с идеята за правото на народите на самоопределение и етнично, и културно, с идеята по-нататък за етнична индивидуализация, за езикова и културна самостойност на народите, за етничното землище като пространство на етноса, за държавата като пазител на етничното и т. н. Концепцията има културна, историческа, социална и политическа стойност.

◊ Втората етнична концепция – средновековна – е ислямска.
Средновековната етнична концепция е свързана с името на Ибн Халдун. Тя възниква по-късно – чак през XIV век. Тази концепция представлява своеобразно продължение на арабския интерес към етничната другост. Халдун поставя етноложкия проблем като проблем за раждането и съдбата на етносите в тясна връзка с обществото, като за първи път прокарва разграничението между етносите и обществото. Той набелязва основните измерения на етничните процеси. През XVIII-XIX век се полагат основите на етнологията като специфична област на научното познание. За първоначалник на това познание се смята Йохан Хердер. Неговата етнология е положена в пространството очертано от триадата „човек-народ-култура”. Това виждане откриваме в неговото съчинение „Идея към философията на историята на човечеството”. Хердер предлага първия по рода си опит за сравнителна етнология на човечеството, както и за история и типология на етничните общности. От него започва реалната диференциация на етничното познание и от учени като братя Хумболд, Едуард Тайлър, Джеймс Фрейзър, Хърбърт Спенсър и др.

* Използвани са материали от лекционните курсове по „Културна антропология на славяните”, четени от доц. Вл. Пенчев в Пловдивски университет „Паисий Хилендарски”.

Етноложкото познание за славянството

Етноложкото познание за славянството•


Съчиненията нa Йохан Хердер дават първи импулс за самопознаване, идентификация на славяните и откриват пътя за формирането на една етнология на славянството. Неговата поява не е случайна. Тя е продукт на един засилен интерес към славянските народи през XVIII век. Това е времето, когато славянската проблематика става изключително актуална и макар от различни подбуди и различни гледни точки на нея посвещават занимание редица европейски изследователи като Шльоцер, Асемани, Лербет и др.

През XVIII век руската държава се превръща в империя. Тази млада империя много скоро започва да претендира за сфери на влияние . Европа по онова време вече е принудена да се съобразява с руската политическа мощ. Естествено новият и силен потенциален съюзник или враг започва да привлича вниманието и също така славянският характер на империята насочва европейската мисъл към славянската проблематика изобщо. Тази обща политическа ситуация е родилната среда на Хердеровите тези за славянството. Те могат да бъдат разделени в четири основни аспекта:
◊ акцентът пада върху огромната европейска територия, заемана от славяните, върху многобройността им, върху древността им, върху тяхната характерология;
◊ силно афиширана вяра в близкото възраждане на славянските народи, в освобождението им от робство и в блестящото им историческо бъдеще;
◊ според Хердер за разлика от немците славяните не са един народ, а историческото развитие е довело до съществуването на различни славянски народи;
◊ Хердер за първи път обръща внимание на фолклора на славянските народи.

Значението на Хердеровите тези за славянството се проявяват основно в две посоки.
► От една страна те дават тласък за разгръщането на възрожденските процеси сред славянския народ.
► От друга – дресират (оформят) пътя на етничното познание за славянството, довело до формирането на етнологията на славянството.
Тази етнология на славянството черпи вдъхновение и от по-стари славянски етноложки прояви. Първо тук става дума за старобългарската етноложка концепция, но и за явление като източнославянския летопис на Нестор, хрониките на авторите: Далимил и Кузма Прашки, а също и Мартин Гал, Богохвал и др.

Важно място в тази редица заема обаче делото на Юрий Крижанич. В своите трактати той предлага идеи за църковно, езиково, културно и политическо единение на славяните като фиксирана практика, за етничната им самостойност и разкрива етничните им характеристики. Негови последователи стават: Я. Валвазор, Матей Бел, Геласий Добнер. Всички те разграничават етничната самостойност на собствения си народ в сравнение с останалите славянски и не славянски народи, като Добнер повдига въпроса за етногенезиса на славяните.

Й. Добровски е „баща на славянската филология”, но също така и „баща на славянството”. В своите славистични енциклопедии – „Славин” и „Слованка” – той спира вниманието си върху прародината на славяните, опитва се да обособи отделните славянски етноси и да им даде най-обща етнична характеристика. Той е първият организатор на научни изследвания в областта на славянството.

Дълги години чешката школа остава водеща в етноложките изследвания на славянството. Това става благодарение на Павел Шафарик. В своите трудове, най-вече в „Славянски старини” и „Славянски правопис”, той до голяма степен формулира етнологията на славянството като самостойна етническа дисциплина. Постижения в тази област имат и Челаковски, Елбен, Нидерле, Зибърт, Ян Махал, Ян Потоцки, Л. Куба и др.

През XIX век особено внимание заслужава делото на Оскар Колберг и неговата енциклопедия „Народ”, както и на Казимеж Мошин – „Народна култура на славяните”, а също и Ян Бистрой, Ян Хорла, Андрей Кмет, Ян Чикановски и др.

По-специфично е развитието на руския интерес към славянската етнологична проблематика, която най-често носи предимно русистични акценти. Представители са: А. Илфердинг, Никита Толстой, Владимир Топов, Виктор Григорович, Измаил Срезневски и др.

Южнославянски изследователи в тази област са: Вук Караджич, Франко Кухач, Анте Радич, Матия Мурко, Копитар и др.

Български етнолози на славяните са: Георги Стойков, Михаил Арнаудов и др.

* Използвани са материали от лекционните курсове по „Културна антропология на славяните”, четени от доц. Вл. Пенчев в Пловдивски университет „Паисий Хилендарски”

Акцентологични явления

Акцентологични явления


I. Ударение

Праславянската акцентна система не е запазена в нито един днешен славянски език. Смята се, че ударението е било политонично, свободно.
1. От гледната точка на тоничността на ударението славянските езици се делят на 2 групи:
а) Всички славянски езици, с изключение на сръбски, хърватски и словенски имат монотонично ударение – акцентуваната сричка се произнася с по-силен тласък на издишаната струя;
б) сръбският, хърватският и словенският език имат политонично ударение – в акцентуваната сричка се променя височината на тона. И според това се дели на два вида: възходящо и низходящо.
Между тези езици има и различия.
2. По отношение на мястото на ударението се делят на:
а) езици с установено ударение на определена сричка (чешки, горно и долнолужишки, словашки, полски);
б) езици със свободно ударение, независимо от сричката (всички други славянски езици);
в) езици с подвижно ударение – когато то променя мястото си във формите на една и съща дума (вода-води) – характерно е за свободното ударение.
3. По отношение на интензитета на акцентуваната сричка в сравнение с интензитета на неакцентуваната сричка се делят на:
а) езици, в които вокалите се редуцират (стават неударени). Такива са руския и българския език;
б) езици, променящи вокалите в ударени срички.

II. Интонация

Интонацията е запазена най-вече в сръбския и хърватския език, като продукт на по-късен развой на праславянския език. Същността на интонацията се разкрива ако се разчлени интонираната сричка на две части, например: мори – [V V]- низходяща [U U]- възходяща.
Дискутира се произхода на славянските интонации. Някои смятат, че те са резултат на преместване на ударението от края към началото на думата. Според това, всички ударения в средисловна сричка се преместват на първата сричка. По този начин възниква акутът (възходящата интонация), който влиза в опозиция със старата интонация на първата сричка. Така в първата сричка на думите се реализаира опозицията възходяща- низходяща интонация, а в думата вътре се установява възходящата интонация. Последната сричка е без интонация или е ниска. В края на праславянския период възниква трета интонация – новоакут. Причината е преместването на ударението. Същевременно старите акутни срички губят интонацията и в повечето славянски езици се съкращават. С времето имаме опозицията новакут- низходяща интонация. Някои учени твърдят, че е съществувал и нова низходяща интонация, но тази теза е отхвърлена бързо.

III. Квантитет

Вокалният квантитет се запазва на малка част от славянската територия. Фонологичният квантитет съществува в сръбски, хърватски, чешки, словенски, словашки език. В словенския дългите вокали се срещат само в ударени срички. А в сръбския, хърватския, чешкия, словашкия се срещат и в неударени срички в определени условия. В чешкия и словашкия не е ограничено, но за сръбския и хърватския означава ограничение на фреквентността на квантитета. За словашкия език е характерен т. нар. ритмичен закон според който две съседни срички не могат да бъдат дълги. В него обаче има и кратки и дълги срички.

Етнография. Фолклор. Антропология.

Етнография. Фолклористика. Културна антропология. Етнология.•

В дълбока древност хората са започнали да опознават не само себе си, но и другите. Защото, за да се разграничим от другия, определяйки неговите характерни черти, на практика очертаваме своите собствени. Всичко това се случва във времето, когато хората започват да се опознават и да се опитват да разделят света около себе си или когато започват да формулират началните постановки, познанието си за света или за науката.
В древен Египет, Вавилония, Индия и други страни могат да се открият различни сведения за други страни и народи, за техния бит, култура, митология и т.н.
За оформяща се система от знания за другите можем да говорим едва в древна Елада (около V в. пр. н. е.). Тогава заради развитието на колонията в политиката на древните гърци се появява необходимостта да се опишат и обобщят особеностите и характерните черти на народите, населяващи новооткритите и завоювани територии. По този начин, заедно с появата и развитието на географията, описваща тези земи се формира и развива още една област на научното познание – етимографията. Заедно с първите географски изследвания в древна Гърция се появяват и първите етнографски изследвания, съдържащи ценни сведения за народите, които обитават черноморските гръцки колонии, Мала Азия и т. н.
Научното познание за човешките общности претърпява бурно развитие като особено силно е то през последните две три столетия. Това може би се свързва с развитието на човешката цивилизация. Научното познание разширява и фокусира предмета и обекта на търсенията си, разработва различни методологии за обяснението им. Днес се срещат названия като етнография, фолклористика, културна и социална антропология, етнология и т. н. Това са термини, които фиксират различните степени от развитието на научното познание във времето. Те носят различен методологичен багаж. Разработват различни научни подходи, а понякога притежават различна идеологическа обусловеност.

◊ Етнографията днес е историческа дисциплина, описваща битието на народите.
◊ Фолклорисатиката е по-скоро ултороложка дисциплина, която анализира творческите изяви на народа и личността.
◊ Антропологията се дели на културна и социална. Нейн фокус е човекът.
◊ Етнологията е сбор от научни подходи, които се занимават с човешките общности.

Днес различаваме три основни кръга проблеми в хуманитаристично познание, в които споменатите области се включват и на първо място това е антропологията като познание за самия човек, на второ място – етнологията, на трето – социологията – познание за човешките същества.

□ Етнология
Терминът е въведен в началото на XII век от Жан Жак Лютер като елемент в класификацията на „антропологичните науки”. Терминът и самото понятие претърпяват еволюция през вековете до съвременното разбиране според което сферата на научен интерес към историята и теорията на човешките общности, но не като отделна наука, а като проблемен кръг на познанието би могла да се означи като етнология, защото тъкмо етносът и етничното са основното в този интерес по простата причина, че заемат най-значимо и специфично място сред човешките общности изобщо. Това виждане за етнологията до голяма степен е продукт на френската научна школа в лицето на Клод Леви-Строс.
Съществуват и други отделни научни подходи и насоки в научното познание, които изграждат системата на етнологията. Такива са например:
● етносоциологията – занимаваща се с етничната структура на обществото, с взаимодействията между етнично и социално и т.н.;
● етносимеотиката – разглеждаща семиологичните процеси в социалното историческо битие на етносите;
● етномузикологията – занимаваща се с функциите на музикалното творчество в развитието на етничността;
● етнология на културата;
● етнология на изкуството;
● етнология на литературата
● и т.н.

Търсене в този блог