петък, 3 юли 2009 г.


Дубравка Угрешич - живот и творчество


Четири години след края на Втората световна война, на 27 март 1949 година, в близкия до Загреб град Кутина, в бившата Социалистическа федеративна република Югославия, днес в Хърватия, се ражда Дубравка Угрешич (Dubravka Ugrešić). Това е времето, в което всички знаят – Югославия е страна, с шест републики, с две автономни области, шест национални общности и много национални малцинства. Страната на „братството и единството”.
Дубравка Угрешич расте в една идеологическа рамка, наричана от историците и политолозите „титовизъм”, който преполага фалшив или истински интернационализъм, фалшиво или истинско „братство и единство”, фалшив или истински антисталинизъм. Учебници, пропагандиращи мултикултурност; телевизионни програми за деца, излъчващи „сантиментално образование”, фолклорни танци, мирна идеология за съвместно съществуване между „черни, бели и жълти”. Времето на профсъюзните екскурзии на морето, на речите и знамената, на приемането на пионери, на миниатюрните социалистически спектакли, честването на Първи май, на детските карнавални шествия, които тогава се наричани „шествието на цветята”, очарователните пирамиди на приятелството, щафетите, кросовете, първите рокли, обувки, чужбини... Смесица от книги с гръцки митове, разкази за смели партизани и холивудски филми – сред всичко това израства Угрешич.
Семейството на Угрешич няма определена национална идентичност. Нейната майка – Елисавета Угрешич, българка, родена в Бургас, живяла във Варна, която през 1946 г. напуска България и се отправя към Югославия – е с много слабо чувство за етническа принадлежност. Баща й Никола е хърватин. По време на Втората световна война се е борил в партизанската война за многонационална Югославия. Също като съпругата си той няма никакво чувство за национална принадлежност.
Като студентка Угрешич следва сравнително литературознание – руски език и литература във Философския факултет в Загреб. Тя е възпитаничка на професорите от прочутата Загребска славистична школа Шкер, Флакер и Франгеш. След дипломирането си, близо 20 години, работи в Института за теория на литературата във същия факултет (носещ по това време „идиличното” име „Dubrava“, защото в него освен Дубравка Угрешич е работила и Дубравка Ораич-Толич), преподава модерна руска литература и се осъществява като научен работник. Занимава се предимно с руска авангардна литература и има много руски приятели, с които се запознава в периода 1975-1976 година, докато живее в СССР, днес предимно намиращи се извън границите на Русия. През 1986 година се запознава с московския художник Иля Кабаков, чете книгите на авангардния писател Константин Вагинов. Угрешич смята авангардната руска литература за най-креативния, най-интересния период от културата на Русия в края на миналия век. Интересува се от начина, по който литературата и политиката през този период са свързани – революцията и всичко друго, и от начина, по който са реагирали интелектуалците (различните интерпретации на случващото се, голям развой на изкуството, музиката, литературата). Свои лекции по руска литература тя чете в западни университети като гост лектор.
Краят на 80-те и началото на 90-те години на миналия век все още се помнят с падането на Берлинската стена и разпадането на Югославската федерация. Това е времето на големите промени. Започва нова война. Хиляди хора изгубват живота си, дома си, децата, хиляди хора стават нещастници, емигранти и бездомници в собствената си страна. Унищожават се хора, къщи, градове и памет: „В името на настоящето се водеше война за миналото, в името на бъдещето – война против настоящето. Войната в името на новото бъдеще изяждаше бъдещето.” (1)
Рязък обрат настъпва и в съдбата на Угрешич. Ръстът на национализма и разпадането на Югославия в началото на 90-те години я принуждават да напусне Хърватия. Причина за емигрирането й през 1993 година става неутралната позиция, която се опитва да заеме между сърбите и хърватите, което не се приема много от хърватските й сънародници: „От историята на своя народ, народ книжовен, съм разбрала какви неприятности носи на самите писатели, на техния народ, на свободата на словото, на самата литература практиката на „обърканите гърнета”. Затова няма да застана на отбранителната линия на своята родина. Ще предпочета да се разходя по отбранителната линия на Художествената литература или да поседна на отбранителната линия на Свободата на словото.” (2)
Публикациите й в чуждестранната преса, в които оспорва необходимостта да се провеждат войни, етнически чистки, национализъм, неблагоразумия (например статията й за сувенирите с надпис „Чист хърватски въздух – лесно се диша”, излязла през 1992 година в Die Zeit) се възприемат от някои като национално предателство. Веднага е атакувана в местната преса от нейни колеги, от нейната среда.
Скандалът продължил дълго време, остава известен с името „Вещиците от Рио”, тъй като безпокойството на писателките – Дубравка Угрешич, Славенка Дракулич, Рада Ивекович, Йелена Ловрич и Весна Кесич – от включването на интелектуалците в разпалването на враждите в бивша Югославия, което те изразяват на 58-ия ПЕН-конгрес в Рио де Женейро, е изтълкувано като предателство спрямо националната кауза и опит да се попречи за провеждането на следващия ПЕН-конгрес в Дубровник. Славен Летица в своята статия „Hrvatske feministice siluju Hrvatsku“ („Хърватски феминистки изнасилват Хърватия”), публикувана в списание „Глобус” през 1992 година, обвинява петте хърватски писателки, че са „вещици” и че „изнасилват” Хърватия. (3) Според него те прикриват истината за сексуалното насилие като инструмент на сръбската расистка и имперска политика. Обявени са за предателки, които заговорничат срещу Хърватия, за жени, които продават родината си заради собствения си интерес, за аморални личности.
Ето как Угрешич коментира този случай 14 години по-късно: „...почти за една нощ... станах враг на народа, предател, вещица, курва, опасен конспиратор, който работи срещу хърватската държава и т.н. По същото време, и то отново за една нощ, един напълно неизвестен човек, Гойко Сушак, полуграмотен емигрант, стана хърватски министър на отбраната и собственик на хотел на адриатическото крайбрежие. Това бяха две абсолютно несъвместими биографии, между които най-напред медиите, а после и главите на обикновените хора, откриха някаква „съдбовна” връзка. Смисълът горе-долу беше следният: докато едни предават родината, други я бранят. Тогава изобщо не можех да разбера как тези два детайла се оказаха така здраво споени в опозиционна двойка, но много скоро нещата се изясниха: културата, писателите, творците в такива времена се използват като средство за отвличане на вниманието, като параван, като мишена. В Хърватия (но и в Сърбия, Босна и Херцеговина, Черна гора, Македония) през войната и след нея се отприщи един процес на безогледно плячкосване и невиждан по-рано грабеж. Неграмотните обирджии се трансформираха в държавници, посланици, народни представители, управляващи” (4).
Угрешич не малко пъти е заплашвана, а колегите от Загребския университет и колегите й писатели се отдръпват от нея. Обвинявана е най-често от хора, които дори не са прочели нито една нейна книга (виж същата статия). Но антипатията между нея и нейната среда е взаимна. Превръща се в „мишена” на месните медии (5). Критиките й срещу милитаристичната политика на Франьо Туджман, изолацията (6) и натискът, който минава всички граници на добрия вкус кара Угрешич да напусне работата си и да замине. Тя напуска Хърватия, защото не може да се примири с факта, че хората биват убивани поради вида кръв, други пък живеят, защото тяхната кръв е такава, а не друга, че са награждавани или преследвани заради произхода им, заради идентичността им.
След самоналоженото изгнание тя отива в САЩ, днес живее в Амстердам. Продължава да изнася лекции по съвременна руска и средноевропейска литература най-често в САЩ (преподава в Wesleyan University, Харвард /2002/, Chapel Hill, UCLA в Лос Анджелис и др. университети) и в западноевропейските академични центрове. Често е канена на различни литературни срещи като "Maraton riječi", състояла се в Брюксел през октомври 2006 година.

Като погледнем днес творчеството на Дубравка Угрешич, бихме могли да го разделим условно на две части, като преломна година се оказва 1991-а.

Времето до 90-те години на XX в.

Творческата биография на Угрешич започва с книги за деца, научни съчинения и антологии на руската авангардна литература.
В зората на 70-те години Дубравка Угрешич започва с детски романи като „Mali plamen” (1971, 1974, 1981) и „Filip i Sreća” (1976). Още тогава тя се утвърждава като едно от значимите имена в хърватската литература в тази област.
През 80-те години на миналия век малко източноевропейски писатели са обръщали внимание на делата на жените. Един от тези писатели се оказва и Угрешич – силно интересуваща се от положението на жените. През 1978 година публикува първата си книга, засягаща въпроса за писането и половете, наречена „Поза за проза” (Poza za prozu). Книгата има и второ издание през 2001 година. Разказвачката в нея става писателка – подобно на Шехеразада, за да съблазни един млад мъж, който е своего рода литературен критик. От този момент нататък книгата се изпълва с хумористично нюансирани проблеми, които носят със себе си писането на главната героиня: „Осъзнах и това, че моите образи не би трябвало да разказват в 1 лице, да говорят „и такива неща”, „и така на татък”, и че не трябва да използват англицизми като „if you know what I mean”, че по никакъв начин те не трябва да изграждат света около себе си нескопосано, защото модата се променя, а всяка истинска литература може поне малко от малко да разчита на вечността.” (7)
Въпросът за половете е двигател на действието и в книгата й „Животът е приказка” (Život je bajka; 1983, 2001).
Може би най-известна в света Угрешич става с краткия си роман „Щефица Цвек в челюстите на живота” (Štefica Cvek u raljama života; 1981), с подзаглавие „Patchwork roman”, в който постмодернистично, иронично и духовито се играе с тривиалната любовна литература, заличавайки границите между нея и т. нар. висока литература. В него авторката развива съвременния си сюжет върху фона на критичност спрямо обществената система.
Всеки прозаичен текст на Дубравка Угрешич по един или друг начин е имплицитна поетична студия, а едно от средствата, за да се постигне това е засичането на множество интертекстуални опорни точки. Именно чрез схващането на Бахтин за интертекстуалността като диалог трябва да търсим отговор на въпроса защо Щефица се уподобява с Флоберовата госпожа Бовари (Щефица Цвек търси морална опора в романа на Флобер, въпреки че изпада в тежка депресия и прави опит за самоубийство). Връзката между двете героини установява изразена кореспонденция между двата текста, променяйки възприемането им от читателя. Романът на Угрешич е един вариант на роман за френската жена (8). Но и обратното – четейки двата текста едновременно се стига до деканонизацията на един класически литературен текст, какъвто е романът на Флобер, давайки му възможност той да се чете и като текст от тривиална гледна точка. Именно така се „разбиват” границите между тривиалната и високата литература, процес, който продължава и през новото хилядолетие.
Романът кореспондира с времето, в което се появява: с появата на феминизма и т.нар. женска проза, с теми от т. нар. женски свят, популярните женски издания, със занижения език. Интересното в този роман е, че авторката изгражда и контролира своята героиня. Но в края му Щефица побеждава авторката, тя остава жива и автентична въпреки „авторовите “деконструктивни“ усилия” (9).
Взимайки в ръцете си този роман, читателят разбира, че пред себе си има текст, който може и да не е нищо друго от гъсто оплетена мрежа от различни прозаични фрагменти. „Щефица Цвек...” има веднага голям успех, преведен е за кратко време на няколко езика (10), претърпява множество издания – през 1984, 1990, 1993, 2001, 2002, 2004 година, а през 1984 година успешно е и филмиран - „U raljama života“ („В лапите на живота”), чийто сценарии е написан от самата Угрешич, а режисьор е Райко Гърлич.
През 1980 година Дубравка Угрешич публикува своята книга със студии Nova ruska proza („Нова руска проза”). Година по-късно, през 1981 година се появява книгата й Književnost-Avangarda-Revolucija („Литература-Авангард-Революция”), а през 1984 става съавтор на „Pojmovnik ruske avangarde“ („Антология на алтернативната руска проза”) – есета за руската проза на XX век в десет части. Пет години по-късно (1989) се появява и нова антология с алтернативна руска проза „Pljuska u ruci“ („Дъжд в ръката”), излязла в Загреб и Грац. Едновременно с това тя превежда, издава, популяризира и изследва творчеството на руски писатели като Н. В. Гогол, Данил Хармс, Борис Пилняк, В. Распутин, А. Битов, Исак Бабей и др. (11)
Изпитвайки интерес към други писатели като Йосиф Бродски, Дьорд Конард, Борхес, Петер Хандке, Виктор Шкловски, Бабел, Меша Селимович и др. и творбите им, анализирайки ги и превеждайки ги, занимавайки се с чуждите текстове, Угрешич показва уважение към чуждия труд. Като професор, но и като писател едновременно тя се чувства по-цялостна, опазвайки се от опасността да изпадне в „писателски коцентризъм” (12).
Тя е и автор на телевизионни и игрални филми. През 1987 година получава „Гран при” за сценарии на международния филмов фестивал във Валенсия за „За щастието са нужни трима” с режисьор отново Райко Гърлич.
През 1988 година се появяват детският роман „Kućni duhovi“ и романът, чиито издания съвпадат с времето, в което ерозията на комунистическия свят е в своя апогей – „Форсиране на романа река (Forsiranje romana-reke; 1988, 1989). Романът е масивен художествен размисъл за външния и вътрешен сблъсък на млади интелигенти от комунистически страни (хървати, руснаци, чехи, поляци и др.), дошли на литературен симпозиум на Запад. Още тогава писателката приковава вниманието с умението си да анализира съзнанието на жадуващите за свобода, на депресирания и потиснатия източноевропеец и дава един културологичен прочит на отношението фикция – действителност. Тя представя един синтез на различни романови типове, „забърквайки” криминалето, с трилъра, сатирата с фантастиката, порното с пародията. Романът изразява и един вид антипатия към днешната маркетингова литературна действителност и по този повод остава актуален и днес. Претърпява няколко издания и се радва на широк читателски интерес.
В началото на 90-те на миналия век Угрешич работи като секретар в известното загребско списание ”Umjetnost riječi“ („Изкуството на словото”), което тогава е и средище на прочутата загребска славистична школа. Често пише и за европейските списания и вестници. Нейните есета са публикувани в най-добрите издания, такива като „Les Temps Moderns”, “Times Literary Supplement”, “Partisan Review”, “Cross Currents” и др.
През 1990 година излиза „Mladinska knjiga“. Следват няколко изяви на Угрешич като деен защитник на демократичните стремежи и критики относно авторитарния режим на Франьо Туджман и Слободан Милошевич, които я принуждават да напусне родината си.

От 1991 година до днес.


Избирайки да живее и работи в мултикултурния град Амстердам, Угрешич непрекъснато преживява своята носталгия по вече несъществуващата Югославия – мястото, където архивира спомените си и ги превръща в „литературни бижута” (13). Продължава да публикува в редица европейски издания. Някои я обвиняват, че преекспонира темата за емигрантството и е прекалено критична за историческия развой на Балканите. Но „интернационалната писателка” е отдадена на идеята да разнищи балканската душа, „да громи глобалните символи, да надвие хаоса на времето, подреждайки мислите си подобно дрехите в пътнически куфар – единствения „бог” на изгнаника. Опит за бягството от капаните на масовата култура и консумирането на автентични човешки съдби. Опит да се отървеш от етикета – „Made in the Balkans”, (14) който те преследва, където и да си. Ориентира се към други литературни жанрове, най-вече есета, в които блестящо се занимава с обществените и културни проблеми на територията на някогашната Югославия.
Преживявайки ужасите на две тоталитарни системи – комунизъм и национализъм, на прощаване с големите утопии на века, Угрешич се изправя пред проблемите на нов тип – множествено съзнание, пред конкретния и трансцендентния образ на човека. Гротеската, пародията, иронията съпътстват нейната художествена визия за света; горчивият опит на действителност, изтъкана от симулакри, разколебава устоите на класическия тип хуманизъм.
Когато Угрешич напуска Загреб, отпътува към Амстердам, а по-късно и към Америка, тя не е непознато име в литературните среди. Това особено важи за Холандия, където нейни книги се четат с голям интерес. (15) Именно поради тази причина преди да отпътува за Америка получава предложение да пише редовна колонка до 1000 думи за холандския вестник “NRC Handelsblad”. Текстовете от тези колонки, писани в продължение на около половин година, изграждат книгата й „Американски речник”.
През 1993 година се появява сборника с есета „Американски речник” (Američki fikcionar; 1993, 2002). Този бестселър е наречен от критиката „превъзходен пример за постмодерна проза”, а всъщност това е нещо като „медиен” роман, който увлича със своята репортажност при ангажираните пътувания на един свободен дух през не свободите на света” (16). Писателката тук размишлява за разорената от собствените политици страна, изгубените приятели, страха за изоставените близки, за съдбата на източния, но и на западния интелектуалец. Структурно „Американски речник” прилича много на антология: избрани са няколко на брой думи, които посредством есета от няколко страници, доколкото е възможно, са пояснени, а това се налага, тъй като думите са подбрани най-вече за американската ситуация, т.е. те са чужди и непознати за чужденеца (става дума за думите organizer, manuel, mailbox, life vest, jogging и др.). Тук проличава и езикът на Угрешич, той се превръща в третия, другия език – езикът на абсолютния бездомник, аутсайдер, чужденец.
През 1995 година на холандски език за първи път излиза книгата „Култура на лъжата”. Книгата представлява едно блестящо културологично, политологично есеистично изследване на причините за кървавата криза в бивша Югославия, изградено с примери от трагичната деградация на човека от политиката. В настоящото изследване по-подробно ще се спрем на тази книга в отделна глава.
През 1997-1998 година съвместно с българския театрален режисьор Явор Гърдев и поета Георги Тенев Угрешич прави в Щутгартската академия „Солитюд“ литературен видео-пърформанс „Doppelmond oder ihre sprache im koerper unserer sprache“. (17)
Единствената книга на Угрешич (посветена на майка й Елисавета), която четири години след излизането си няма хърватски превод (превод на хърватски излиза през 2002 година) е „Музеят на безусловната капитулация” (Muzej bezuvjetne predaje; 1998, 2002 – “Il museo della resa incondizionata”). На пръв поглед книгата представлява отделни пътеписи, които не са свързани помежду си, но всъщност между тях има връзка – животът на емигранта: пътят, който изминава, хората, които среща, местата, които посещава. Угрешич представя живота като музей от спомени, преживявания, срещи и раздели, а краят му като безусловна капитулация.

Когато си далеч от родината всеки детайл, всяко кътче от нея придобива смисъл, всеки спомен, всяка мисъл те откъсва от изгнаническото ежедневие, носи ти щастие, но и тъга. И това, което ти остава са спомените и снимките.
В „Музеят на безусловната капитулация” Угрешич класифицира изгнаниците на два типа: изгнаници със снимки и такива без снимки. Подчертава, че времето в момента е носталгично, а снимките активно подклаждат носталгията, но от друга страна липсата на снимки води до откъсване от миналото и корените, до забрава. „Животът не е нищо друго, освен албум със снимки. Онова, което го няма в албума, никога не е съществувало” (18). Изгнанието представя съдбата на човек, който за винаги е някъде между, без принадлежност, той не е нито тук, тъй като не може да е, нито другаде...
Авторката не би могла да намери по-добро заглавие от това. Музей на безусловната капитулация е истински музей, който е съществувал до 1994 г. в Берлин и Угрешич (както споделя в свое интервю) е един от последните негови посетители. През лятото на 1994 година Музеят е затворен. Намирал се е в сградата, където е подписана германската капитулация в бившия Източен Берлин: “Това беше съветски музей. Когато през 1994 година посетих този музей, той беше напълно опразнен, освен кафенето в подземието, в което „пребиваваха” босненски емигранти. Защо? Защото много от тях получиха временно настаняване в жилищата, които са принадлежали на съветски войници. Тези жилищни сгради, които са напускани постепенно от съветските войници, се намират в близост до музея. Когато видях нашите хора как в подземието на Музея с покойните залутани посетители, каквато бях и аз, играеха на шах и карти, разбрах че не бих могла да измисля по-добра и символична сценография от тази, която самият живот ми поднесе.” (19)
През 2001 година излиза „Четенето забранено” (Zabranjeno čitanje; 2001, 2002). В книгата си Угрешич обяснява какво е „пазарен фундаментализъм", „self-балканизация", „югославска мултикултурност", „културен мениджмънт"; тук са и посредниците между автор и читател, и източноевропейските писатели пред модерния западноевропейски литературен пазар и т. н.

В сборника с есета „Четенето забранено” Дубравка Угрешич често се отдава на продължително, понякога драматично най-често с чувство за хумор активно сънуване: „Сънувах например голям пазар. Всички сме се събрали, цялото семейство на производителите и всеки продава онова, което сам е отгледал. На сергията при мене – три скромни репи. Пред сергията застава Николай Василиевич Гогол...”... „Сънувах например, че зъбите ми падат един след друг и се превръщат в момчета от бъдещите ми избрани съчинения. А момчетата имат заглавия: Първи, Втори, Кътник...”. (20)
В сънищата ще срещнем автори на бестселъри и водопроводчици, които пишат своя роман за живота си, хървати, американци, руснаци, почетни издатели и съмнителни редактори и пр. Героите се появяват и изчезват, действителността и измислицата се преплитат, гласовете се наслагват един върху друг. Американски пейзажи се редуват със спомени от Москва, баналните случки от Кутина - с истории от Ню Йорк. Езиците също се преплитат, най-точните думи се оказва, че са непреводими.
Затруднена в съня се оказва и идентичността на човека. Изгнанието на всеки един мъж или жена си има своя собствена история, а всяка история е „нещо средно, по-малко или повече извървян път между съня и действителността. И постепенно разликите между познатите географски граници и разпадащите се държави, между авторите на бестселъри и водопроводчиците стават все по-малки”.


През 2004 година излиза романът„Министерство на болката” (Ministerstvo boli), на него ще се спрем в отделна глава, през 2005 година „Няма никой вкъщи” (Nikog nema doma), през 2008 година „Baba Jaga je snjela jaje: mit o babi Jagi” ("Баба Яга снесе яйце"), 2010 - "Pocetnica za nepismene" и книгата с есета "Културата Караоке", която в Хърватия и Сърбия излиза по заглавие "Napad na minibar" ("Нападение над минибара"). В книгата Угрешич се опитва да формулира и да разгледа актуалната съвременна литература която все повече става дигитална, и да предвиди евентуалните последици.

Според някои наши и чуждестранни критици „Няма никой вкъщи” представлява „книга от краища” (22). Това е специфичен стил на писане, срещан най-често в пресата на Запад, а в последно време и у нас. Есетата от книгата излизат в периода между 1998 и 2005 година в западната преса, най-често в неделни приложения, които отдавна се използват от писатели или поречовити журналисти, където в полуинформативен, полуреторичен дух съобщават наблюдения за околното. Главна тема е сблъсъкът между Западна и Източна Европа. В първата част са фейлетони и хумористични фрагменти за нещата от живота. Следват есета с философски характер. Третата част са размисли за европейската литература и четвъртата – за осмозата между Изтока и Запада. Тук отново Угрешич не пропуска детайлите, цитатите, които препращат към други автори, различни култури и времена, емоционалното и интелектуално ефектно ядро, което сепва читателите, щедро използваните английски думи и пр. Преплитат се множество от „посткомунистически” персонажи от Сърбия, Хърватия и Русия – мечтаещи и вярващи в падането на комунизма.

Дубравка Угрешич, Деан Кршич и Иван Молек още през 1989 година дават идеята да се напише „Лексикон на югомитологията”. През годините на войната този проект не се осъществява, но студентка на Угрешич го завършва като прави сайт за попълването на лексиконa. През 2005 година събираният материал се публикува в книга, която съдържа различни спомени от Югославия на много хора. (23) С позитивистичен дух тук главните теми се концентрират най-вече около т. нар. известни личности, най-важните събития от националната история, етнологията на всекидневния Югославски живот. (24) За самия проект, свързан с югомитологията, Дубравка пише и в „Културата на лъжата”, и в „Музей на безусловната капитулация”, и в „Четенето забранено”.

На български език нейни книги са отпечатани в отделни издания или откъси от тях в редица литературни периодични издания („Бюлетин на СПБ“, „Факел“, „Везни“, „Ах, Мария и приятели“, „Панорама“, „Родна реч“, „Демократически преглед“, „Летр интернасионал“ (по-късно „Летература“), „Глас“, „Сезон“, „Съвременник“, „Литература“, „Славянски диалози“, „Дневник“, „Гласове“, „Словото днес“, „Култура“, „Литературен вестник“, „Литературен форум“ и др.) Благодарности за популяризирането на Дубравка в България трябва да изкажем на познавачката на южнославянските литератури у нас Сийка Рачева, а също и на Жела Георгиева и Людмила Миндова.

Накрая ще отбележа, че Дубравка Угрешич е удостоена с редица престижни международни награди и много ентусиазирани похвали на западната критика. Едно кратко изброяване: награда „Meša Selimović“ (1988), „Ksaver Šandor Gjalski“ (1988) за романа „Форсиране на романа река”, NIN-ова годишна награда за роман (1988), награда на град Загреб (1989), наградата Charles Veillon – Цюрих (1996), за най-добра европейска есеистична книга на годината, холандската награда Verzetsprijs (1997), немската SWF-Bestenliste Literaturpreis (1998), немската награда на „Зюдвест Функ” (1998) австрийска награда за европейска литература (1999), награда на Берлинската академия по изкуствата за есеистика “Heinrich Mann” (2000), “Katarina Frankopan” (2002- отказана от нея награда ), литературната награда „Ферония” на италианския граф Фиано (2004), Britanski Independent Foreign Fiction Prize (2006).

Под линия:
1. Угрешич, Дубравка. Култура на лъжата /антиполитически есета/, прев. от хърватски Жела Георгиева, изд. Стигмати, София, 1999, с. 16.
2. Пак там, с. 112.
3. Повече подробности вж.: http://www.zinfo.hr/hrvatski/stranice/faq/vjestice/globus.htm. Последно посетенa на 17.07.08.; http://www.zinfo.hr/hrvatski/stranice/faq/vjestice/zastava.htm, http://www.women-war-memory.org/hr/vjestice_iz_ria. Последно посетени на 20.07.08.
4. Угрешич, Дубравка. Вярвам, че литературата променя и поправя света: разговорът с Дубравка Угрешич води А. Бурова, Л. Миндова // Литературен вестник, XVI, бр. 36, 8 – 14 ноем. 2006, с. 1.
5. По този повод вж.: Ugrešić, Dubravka. Utapanje u čaši vode: razgovor vodili Snežana Ristić i Radonja Leposavić // Reč, no. 66, 12 jun 2002, str. 29.
6. Дълго време петте хърватски писателки са били напълно изолирани от публичното пространство, без възможност за каквито и да е публикации.
7. Ugrešić, Dubravka. Proza za prozu. Konzor, 2001, str. 56.
8. По този повод вж. Đekić, Velid. Flagusova rukavica, Naklada Benja, Rijeka, 1995, s. 23.
9. Bazdulj, Muharem. D. Ugrešić, književnica, u povodu prvog hrvatskog izdanja njezina romana “Muzej bezuvjetne predaje”. Evoljucija egzila. // Електронна публикация на адрес: http://www.womenngo.org.yu/sajt/sajt/saopstenja/razgovori/ugresic_feral.htm. Последно посетенa на 15.04.09.
10. Българският превод на романа може да се намери в „Бюлетин на СБП”, № 8, 1986, с. 3-63.
11. През 70-те и 80-те години се появяват: Ugrešić, Dubravka. Moskva u tri čina i dvje pauze. „Književna smotra“, 24, 1976.; Taganka je nešto drugo. „Književna sramota“ 23, 1976.; Daniil Harms, Nule i Ništice. GZH, Zagreb. 1986.; A.P. Cehov. Izabrana djela. „August Cesarec“, Zagreb, 1988; .N.V. Gogolj. „August Cesarec“. Zagreb. 1989 и др.
12. Вж. Игов, Светлозар. И жена сред професорите писатели. // Панорама, бр. 3-4, 1991, с. 144-145.
13. Петров, Петър. Извън етикета Made in the Balkans. // Политика, бр. 142, 5 – 11 януари 2007, с. 42.
14. Пак там, с. 42.
15. До този момент в Холандия са публикувани две нейни книги – „Форсиране на романа река” (De sleutel – roman ontsloten, Amsterdam 1991) и „Щефица Цвек в лапите на живота” (Steffie Steek in de klauwen van het leven, Amsterdam 1991).
16. Савов, Ганчо. Дубравка Угрешич // Преводна рецепция на европейските литератури в България в 8 тома, т. 6, София, 2004, с. 212.
17. Вж.: Електронната публикация на адрес: http://www.triumviratus.org/doppelmond.htm. Последно посетена на 10.11.08.
18. Угрешич, Дубравка. Музеят на безусловната капитулация. [прев. Жела Георгиева]. Изд. Стигмати, 2004, с. 51.
19. Bazdulj, Muharem. Цит. съч. // Електронна публикация на адрес: http://www.womenngo.org.yu/sajt/sajt/saopstenja/razgovori/ugresic_feral.htm. Последно посетенa на 15.04.09.
20. Угрешич, Дубравка. Четенето забранено. Изд. „Факел експрес”, 2002, с. 15-16.
Стоянова, Оля. Литературни сънища. // Капитал, бр. 48, 07 декем. 2002, приложение, с. IV.
21. Мичева, Нева. Летящата хърватка. // Гласове, бр. 41, 3 - 9 ноем. 2006, с. 14.
22. Вж: Arsenijevic Vladimir; Andric Iris; Matic Djordje. Leksikon YU mitologije. Izd. “Rende”, 2005, 464 str . или на интернет адрес: http://www.leksikon-yu-mitologije.net/, посетен последно на 04.03.09.
23. За основни идеи и теми в „Лексикона” вж.: Radak, Andrea. Od Adrije pa do žmurke. // Zarez, br. 132, 2004, str. 30-31. и интернет адрес:
http://www.filg.uj.edu.pl/~wwwip/postjugo/texts_display.php?id=232. Последно посетен на 17.03.09.
24. По този повод вж.: http://www.filg.uj.edu.pl/~wwwip/postjugo/texts_display.php?id=233, последно посетена на 17.03.09; а също и в сп. „Pobjeda“ от 19.05.03; „Politika“ от 30.05.03.




Част от дипломната работа на Тянко Тенев на тема "Дубравка Угрешич и археологията нанашето време", защитена юли, 2009 година. (Последна адаптация на публикацията - 08/11/2013)







Тянко Тенев


Няма коментари:

Публикуване на коментар

Търсене в този блог