събота, 1 август 2009 г.

Спомени - идентификация

Есетата в "Министерство на болката"

„Привидно незначителните неща се изпълват със своеобразен смисъл”
Петър Йорданов

В началото на 90-те на XX век войната, разрушаването на една държава и създаването на нови, разпадането на една идентичност и конструирането на нова, промяната на езика, разрушаването „на една идеологическа система от общи ценности и установяването на нова е мелницата,” – както се изразява Дубравка Угрешич в „Разказ за осколката и за книгата” (1), в която се озовава гражданинът на бивша Югославия. Угрешич не проследява проблемите на този гражданин веднага след войната. Промени, които изглеждат леки и преодолими. Героите от романа й трябва спокойно да сменят личната си карта, международния паспорт, трябва да свикнат с факта, че на около някакви си 50 км от Загреб започва нова държава и там има истинска граница и граничен контролен пункт. Но това е в случай, че са останали в родината си, а не са емигрирали като студентите от славистичната катедра в Амстердам. Въпреки това и тези, които са останали, и тези, които са напуснали родината си, трябва да свикнат с факта, че новата държава се нарича Хърватия (респективно Сърбия, Босна и Херцеговина), трябва да внимават да „не изтърват” случайно думата Югославия (показателно в това отношение е началото на част 2 / глава 2 от книгата), трябва да свикнат да изхвърлят от речника си някои думи и да научат нови на съответния им новосформиран език, „трябва да приемат себе си по различен начин, за да оцелеят” (2) и пр., и пр. Но те трябва да свикнат и че своето, миналото, час по-скоро трябва да се забрави, колкото и трудно, а може би и невъзможно да е. И именно в „Министерство на болката” Угрешич акцентува върху този проблем.

Особено място в „Министерство на болката” заемат есетата, които пишат за домашно студентите на Луцич – с какво свързват или с какво са запомнили своята Родина. В своя статия Николай Ангелов (3) се усъмнява, че тези есета са написани от авторката, смятайки ги за реални спомени и размисли на бивши югославяни, които в чужбина могат да бъдат разпознати веднага по изражението. До колко неговото съмнение е основателно, това не можем да кажем, но в това, че тези есета са спомени на бивши югоси спор няма.
По дълбоко индивидуален начин се пречупват и изживяват историческите процеси и съпровождащите ги катаклизми. Трайните следи, които те оставят у героите, стават видими и осезаеми, и то не чрез действията им, а чрез проницателно показателната дейност на собствените им съзнания. И именно тези есета се оказват най-подходящият похват за разкриване на съдържанието на индивидуалното съзнание на всеки един студент.

Общата травма на всички е страната, от която са дошли. Промените, към които всички студенти трябва да се „нагодят” не са малко. Таня „пробужда” спомените за миналото с цел да заличи донякъде ужасите от войната, но това (странно е, че тя го съзнава!) си е чиста манипулация, подобна, а и по-лоша дори, от тази на политиците спрямо народа от страните от бивша Югославия, свързана с забравата на „югославизма”. Тя се опитва да намери територия, която да е възможно най-малко болезнена за всички и това се оказва общото минало.
Ето какво си спомня Ана за своята родина: „Найлоновата торба на червени, бели и сини ивици изглежда като пародия на югославското знаме (Червено, бяло, синьо, ний учим се, родино!), от която е махната червената петолъчка... Тази... торба е запазена марка на бедните: на дребните джебчии и трафиканти, на купувачите и прекупвачите, на хората от битаците, химическото чистене... на емигрантите, бежанците и бездомниците.” И малко по-нататък: „Найлоновата торба... е номад, бежанец, бездомник, майстор на оцеляването...” (4)
Есето продължава със символичния акт на самоинициация – Ана си купува такава торба в Амстердам, с което се присъединява „към най-многобройното племе на света, племе, чието знаме, герб и печат е найлоновата торба... Кой само е махнал петолъчката... (5)– пита се тя? Дали тук не се е намесила войната? Дали тя не е виновна за разпространението на тази торба из целия свят? Нали тя раздели една цяла държава? Нали тогава и знамето се раздели със своята петолъчка? На кого му трябва тя? Кой да я вземе със себе си? Бежанците? Емигрантите? За какво? Да носят със себе си едно несъществуващо знаме, едно „пролетарско” минало? „Всички ние сме пролетарии!” (6) – казва Игор.
В тази символична торба Мелиха, Невена, Бобан, Анте, Йоханеке, Селим, Дарко, Марио, Игор и Урош се опитват да натъпчат, да каталогизират бившето югославско всекидневие, да съберат „югоносталгичните” си спомени – да си спомнят и съхранят най-хубавото от отнетата им държава, в която са били родени (изключение е Йоханеке), отнетото им право на нормален живот, отнетия език. Тя „започва да се запълва със съдържание. В нея имаше какво ли не: изчезналият свят на югославските основи и средни училища, идолите на югославската поп култура, известни югославски стоки, храни, питиета... автомобили, предмети, вещи, идеологически лозунги, личности,... телевизионни сериали,... вестници, филми...” (7) . Тази найлонова торба се превръща в знаме, герб на една общност, пръсната по целия свят. Тя е тази, която може да ги обедини в един паралелен свят – тя е номад, бежанец, майстор на оцеляването – също като тях! От друга страна всеки спомен, разкрива детайли от живота на югославяните, които са подсказвали за сегашното бъдеще – а именно необходимостта от разпадането на Югославия.
Споменът на Невена е свързан със семейството й. Тя представя едно щастливо семейство – онова, което влиза в нормите на тогавашното комунистическо общество: мъжът носи парите в къщата, жената е перфектната домакиня – никой с нищо нередно не се занимава, всеки знае своите задължения. С удовлетворение тя си спомня и за свободния пазарен режим в Югославия – Титовия режим – на свободна обмяна на стоки с некомунистически страни.

Бобан „пуска” своя спомен в торбата: любимият му комикс „Живот и дело на В. И. Ленин, 1870-1924”, любимият на баща му „Стоядин” - разговорното название на югославската марка автомобили Застава 101, които се възприемат като един от символите на разпадналата се държава. Първо, този спомен доизгражда образа на идеалното патриархално семейство и ролята на мъжа и жената. Второ, тук са изографисани картини с портретите на Ленин и Сталин, както и цялата пародия на комунистическия свят, свързана с книгите. Светлината от репродукциите идва само от лампите – те символизират нещо тъмно, незнайно и тайно.
Споменът на Анте е свързан с покана за танц. Чрез неговия спомен се пресъздава времето на промените в интимните отношения на младите хора – обхващащи нагласата и отношенията на хората към секса, сексуалността, любовта, семейството, традициите, срама, отношенията между поколенията и много други аспекти.
Споменът на Мелиха за приготвянето на Босненски гювеч би могъл да се разтълкува като част от единството на многообразието: всепознат факт са различните предпочитания към определени храни и технологията на тяхното приготвяне както в рамките на една етноезикова общност, така и в по-широк ареал като балканския например, където вековното съжителство на различни етнически общества води до възприемането на определени навици и ястия от ориенталската кухня, какъвто е „босненският гювеч”.
Йоханеке си спомня обичайните ваканции на цялото й семейство в евтината Югославия през лятото. Тук се долавят стереотипите, които създават за себе си хората от Изтока (оприличени на лешников сладолед) и от Запада (оприличени на ванилови топки).
„Тъга за юг” – македонската песен (http://slovo.bg/showwork.php3?AuID=8&WorkID=31&Level=1), която си спомня Селим. Песента е за Родината, за човека извън нея; за тъгата по нея. В родовия спомен, в националния културен мит Селим преоткрива универсална законова зона, според която човекът е обезсмислен след загубата на Родината си.
Споменът на Дарко пресъздава срещите на Тито с пионерите; любовта на всички деца към Тито и неговата „страст” към заснемането на тези срещи. Всъщност снимането е част от пародията на Титовия режим – зад кадър остава истинското лице на режима!
Споменът на Марио пресъздава историята на Югославия, обвързвайки я с железниците. Първоначално се появяват множество филми, в които всеки югославянин вижда своя живот. Например филмът на Велко Булаич „Влак без разписание”- филм за пътуването с влак от Херцеговина до Войводина, за следвоенната колонизация, за преселването на цели села заради насъщния. Това е времето на интернационализма и труда. Чрез влаковете югославяните се запознават за първи път с чуждите езици – така влакът става символ на свободата, отвореността към света. С влака хората опознават собствената си страна. Марио не пропуска да спомене и 60-70-те на XX в. – времето на гастарбайтерите; 80-те – времето, в което умира Тито и как смъртта му се превръща в пародия за контрабандистите. Последният югославски влак превозва трупа на Тито. Краят на Югославия Марио свързва с влаковете. Влакът започва да служи като „подвижна реклама” – лозунг на президента на Хърватия за новия режим.
Споменът на Урош се свързва с желанието му да бъде славей, за да може „всяка сутрин да долитам до леглото на Тито и да го събуждам със своята песен.” (8) и т. н, и т. н.
Интерес предизвиква споменът на Игор по повод коментарите на неговия „френд Микац за югославската поезия”, след като му е дал да прелисти „Нова антология на югославската поезия” от 1966 г. Този спомен бихме могли да го определим като спомен пародия. Пародия на антологията, в която, според Микац (или Игор, отъждествявайки се с Микац) има общо „167 пича и 6 пички” – писатели, които се „кефят на фамилиите си”, дълги като „домашна наденица”, писатели, които циврят за тия свои майки и родини... някакви гробища”, „пичаги”, които „разговарят с всемира и звездите” (9) и още, и още. Споменът на „френд”-а е една пародия, подигравка с всички предишни писатели югоси и техните идеологии.
Спомените като единствен начин за идентификация продължават в един пъб на рождения ден на Таня, който съвпада с края на първия семестър. Започват да се нижат една след друга: партизански, градски, македонски, цигански песни (от „Биляна платно белееше” та до „От Вардар до Триглав”); преминават и през историята на югославската телевизия, не пропускат да споменат и войната. Груповата температура расте неудържимо. Всички се държат странно, сякаш не знаят къде се намират. До един момент, в който „идилията” на спомените от миналото биват нарушени от рецитала на Урош – стихотворението „Кървава приказка” от Десанка Максимович. Урош пробива защитния балон между всички и „топлата пара на колективната носталгия” (10)изчезва. Инцидентът със счупената от Урош чаша е последица именно от спомена за стихотворението, който всъщност тук се явява като смес от всички спомени, нефункциониращи като метафора от югославския репертоар, а като действителност.

Бележки под линия:

1. Угрешич, Дубравка. Разказ за осколката и за книгата; прев. от хърватски Жела Георгиева. // Литературен вестник, бр. 15, 1998, с. 9. или // Угрешич, Дубравка. Културата на лъжата (антиполитически есета), ИК „Стигмати”, С., 1999, с. 185-213.

2. Арнаудов, В., „Повече за образите” // Да опознаем себе си. Образът на „другия” в литературата на Балканите. [Учебно помагало], „ЦОИ”, С., 2002, с. 13.

3. Ангелов, Николай. Победеният е известен. // Словото днес, бр. 26, 2006, с. 12.

4. Угрешич, Дубравка. Министерство на болката, [превод от хърватски Людмила Миндова], изд. Факел експрес, София, 2005, с. 49-50.

5. Пак там, с. 50. – Знамето на Социалистическа федеративна република Югославия (СФРЮ) представлява трицветен флаг с панславянски цветове – подредени в реда – синя, бяла и червена ивица. На средата на знамето е изобразена петолъчка, символизираща комунистическия строй на страната. След разпадането на СФРЮ петолъчката е премахната – тя губи своята стойност след войните. Знамето, както си спомняме от едно писмо на Петер Естерхази („Страхът, наше наследство”), е емблемата на централноевропейските революции; най-често то е пробито в средата: изрязани са гербове и червени звезди.
6. Пак там, с. 51.
7. Пак там, с. 55.
8. Пак там. с. 75. - Йосип Броз Тито – хърватинът на хилядолетието (провъзгласен през 1974 година за доживотен президент на Югославия), за който си спомнят и Дарко, и Марио. Техните спомени за пореден път доказват истинността за отминали събития – Тито умира в болница; смъртта му предизвиква масови изблици на скръб. С „последния югославски влак” – както казва Марио, е пренесен трупът на мъртвия Тито от Любляна до Белград и т. н.
9. Пак там, с. 72-74.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Търсене в този блог