петък, 20 ноември 2009 г.

Павел Вежинов


Българският разказ през 30-те и 40-те години.

Павел Вежинов. Поетика на разказа.


„Важна роля за идейното формиране и творческо израстване на Павел Вежинов играе участието му в литературния кръжок „Христо Смирненски”, през който преминават почти всички от периода на 30-те години. Твърде пъстро в жанрово и тематично отношение, с все още неизбистрен индивидуален стил, творчеството на Павел Вежинов още през 30-те години показа все по-определено предпочитание към прозата и по-специално към разказа. Павел Вежинов не спестяваше истината и за най-мрачните глъбини на човешката душа, и за най-грозните деформации в живота, и за най-тревожни социални факти, той се безпокоеше за настоящето и още повече за бъдещето на човека. [1]

1. „Улица без паваж” (1937)[2]

За героите на своята първа книга, обитателите на нововъзникналите крайни квартали на големия град, той казва, че това са хора, за които малко са се интересували, но за които сега се говори все повече. А неговата първа книга е едно художествено-социологично, почти документално изследване на живота на една крайградска улица, разпънато в осем епизода: Улицата, Електричеството, Каналът, Икономии, Епидемия, Една визита, Смърт, Читалището. „Чувства се нещо средно между провинцията и столицата. Някъде в далечината пушат комини, въздухът има едва доловим дъх на сажди и все пак небето е синьо като в миналото”. Тук няма герои, герой тук е колективът, социалната среда: една улица, един жилищен дом с обитателите му. Младият белетрист върви от предметите към хората и техните участи. На П. Вежинов е чужд какъвто и да е социален сантиментализъм. Не случайно книгата завършва с главата „Читалището”, която дава перспектива, намеква за борба и съпротива срещу този свят. 

Какъв е животът на софийските покрайнини? Там някъде върху Софийското поле, където са се разхождали само децата и са играели игри, изниква набързо квартал от бедняшки къщи. Нуждата наблъсква хората в мизерните стаички на едноетажните жилища, сред които се извисява господарски една двуетажна постройка. Нейният собственик е „плъх-рентиер”, който живее към центъра и пристига само в определен ден да си събере наема. Обитателите на квартала са дребни същества, чиновници и лумпенизирани (с лошо поведение) работници, занаятчии и разорени търговци. Тяхното всекидневие е сиво и изнурително, нищетата ги прави навъсени и озлобени, хвърля ги в дребнави разправии и ежби един срещу друг.

Разказите от по няколко странички наподобяват скици от натура. Не биха могли да се нарекат разкази. В техния център се намира социалното явление, около което се изследва в раздвижен репортажен стил човешката психология.

Репортажно-документалното начало е твърде силно в българската „лява” литература от 30-те и началото на 40-те години. И твърде характерно за „новия художествен реализъм” на българските писатели, които – главно под влияние на руската и на други световни литератури – са направили опит да пресъздават образа на социалния колектив, и то – на хората от социалните низини, на „унижените и оскърбените” в буржоазния свят. 

Като взема поводи от всекидневието на една крайна градска улица Павел Вежинов разкрива способността си да очертае релефно и живо битовия делник на обикновените хора, да го коментира умно и остроумно, да вижда живота без илюзии, но с вярата, че този свят е поправим с общите усилия на хората.

 

2. „Дни и вечери” (1942)

Авторът на „Дни и вечери” живо се интересува от социалните и психологически закони, по които става сцеплението и разцеплението на човешките съдби, срещите и отблъскванията на човек с човека, от вътрешните и външни закони, по които се променят индивидуалности и участи в една или друга посока.

Спонтанното прескачане от конкретното в общото (индивид – социална група – индивид) тук се превръща в премислена и осмислена употреба на анализа и синтеза. В центъра на вниманието тук са не явления и събития, които засягат кварталното мнозинство, а душевните драми на отделните герои, естествено – в един социално обусловен свят.

Историите, които разказва, са често срещани във всекидневието на градската среда. Като например „Зад стените”, „Испанска холера” или „История за едно привидение”, „В една тъмна нощ”.

Павел Вежинов като белетрист на модерния град одухотворява интересно атрибути на градската обстановка: жилищна кооперация, оркестъра в локала, кутиите с различни подправки върху кухненската лавица. Одухотворяването е насочено сполучливо и към нематериални явления. Например клюката: „Клюката шумолеше по всички етажи, хилеше се многозначително, хихикаше. Застанала на някоя стълбена площадка, тя се подсмиваше и търкаше самодоволно ръка. Кой се качва по стълбите? Клюката го пипваше за яката и дълго шумолеше в ушите малки, мизерни думички.”

Друг принос – както Павел Вежинов, така и Димитър Димов първи в нашата художествена проза пресъздадоха например усещането на съвременника си от срещата му с автомобила, присъствието на машината в сетивния свят и урбанистичния бит на градския човек. Машината присъства в един от разказите на сборника „Дни и вечери”: „Те смениха трамвая с автобус. Моторът хъркаше и се задавяше от бензиновите пари.” Този свят на бензинови изпарения и нервни моторни ритми за първи път в прозата ни е фиксирана именно тук.

С „Дни и вечери” Вежинов безспорно внесе нещо ново в българската белетристика както със своите обекти на изображение, така и с оригиналния зрителен ъгъл, през който пречупваше съвременността. В поредицата на градските белетристи (като Св. Минков, Емилян Станев и др.) Павел Вежинов изведнъж зае свое място. Той показа много остро чувството за ритъма в буржоазната столица. В разказите му израства в интересни и причудливи очертания модерният град с неговите многоетажни жилищни блокове, където провинциалната еснафска идилия е изтласкана от новите условия на кооперативния съсобственически бит, с нощните заведения и барове, витрини и т.н. 

Като метод на изображение разказът „Синята кооперация” е естествено продължение на „Улица без паваж”, защото чрез постъпките на отделни членове от това затворено до известна степен общество, чрез душните им движения ни се наслагва обобщената представа за типа еснаф-собственик-забогатяващ-загрубяващ душевно. Собствениците на кооперативния дом не са свикнали с реда и правилата в колектива, но вече са се увълчили един срещу друг. Тяхната психология е още стара за тези нови обстоятелства. От това произлиза сблъскване, което става извор на комични драми, на хумор. В кооперацията живее в друго измерение и „безгрижното племе на студентите”.

Още по-подчертано е това критично отношение в „Ден в етажа” – разказ с богата галерия от леко скицирани, но достатъчно живи и характерни представители на чиновничеството. С кинематографична лекота авторът ни води от стая в стая на голямото учреждение и развива една сложна мрежа от отношения и нрави, като показва и познание за действителността, и изобретателност на въображението. Някъде той гледа твърде отвисоко на героите си и в неговата лека и толкова хубава ирония изобщо се примесва подчертано желание да осмее непременно – което придава на разказа известна фейлетонна сатиричност. Такива са моментите, когато рисува стажантката с нейните похвати за съблазняване или приятелката на писателя библиотекар и други.

Ситуацията на социалния избор, който трябва да направи човек, е поставена и в основата на разказа „История в смокинг”. Един младеж е заел от богатия си братовчед смокинг за една среща, а заедно с дрехата приема и социалната роля, която тя му налага. Така честният прогресивен младеж – млад поет, чувства изкушенията на света на богатите, възможността за интимно щастие, но и фалша на този свят и на своята фалшива роля в него. За да се откаже от нея и поеме неизвестния си, но пълен с морално достойнство път.

Разглежда се един вариант на класов компромис. Младият лирически поет се оставя да бъде придуман: „След дълги колебания аз отстъпих”, но само да присъства, да бъде наблюдател в обществото на „бомбонда”. Но той преодолява изкушението, макар че то носи „рокля от розово ламе” и в нея прилича на „малко красиво видение”, макар че то е „едно матово сияние, което има силата да погубва”. Разбира се, при такава ситуация не може да не се мине през съмнението, че ако не стане един от тях не може да я има, да има изкушението: „Трябва да направя нещо. Трябва да я имам! Ами ако стана изведнъж техен поет? Тогава тя ще бъде моя! Тя ще бъде моя!”. И всичко това предопределя и самия герой на къде да тръгне – към тях или да продължи по пътя си. 

„След полунощ” най-характерната в тази книга творба, показва придвижването на интереса на писателя от живота в крайните квартали към хайлайфния център – тенденция в която не липсват наистина някои влияния на чужди литературни образци. Но тук той се стреми страстно да изобличи буржоазния морал.

В един от най-хубавите разкази „Дни и вечери”, дал заглавието на целия сборник, ние сме обхванати от топло съчувствие към едно бедно семейство, в което пържените картофи ознаменуват празник на трапезата, а синът трябва да си заложи студентските учебници и писалка, за да отиде на кино с приятелката си. Един живот в оскъдица, в катадневна борба за съществуване, над който тегне неизвестността, страхът пред утрешния ден. В пустотата завладяла сърцето на Николай (големия син в семейството), се отразява мъчителната безперспективност на хиляди бедни младежи от онези години. „Да можеш да направиш нещо. Да не бъдеш така безпомощен въпреки своите яки плещи и своя ум” – се измъчва честният и умен Николай; особено след като е мобилизиран и казармата убива и последните му илюзии за лично щастие. Върху този разказ, а и някои други, падат пречупени отраженията от военната обстановка, сковала живота на хиляди бедни хора. 

Тънко и артистично са направени преходите от материалната среда към душевния живот, от физическия образ към психическия. Пред нас оживява малкият му брат с детската си палавост и неутолимо любопитство, с вечните му въпроси към възрастните, в които се отразява пробуждащият се интерес към света, към непроумените още житейски порядки: „Той вечно питаше и вечно му се караха, че пита. Имаше любознателен нос – малко изтънен, леко вирнат и с открити ноздри. Явно – един нос, който обича да се пъха навсякъде...”

 Към майката белетристът заговаря със съчувствие и болка: „Лицето й беше уморено и потно. Една малка капчица пот висеше на носа, съвсем готова да капне... Имаше същите пъстри очи като на малкия, но уморени и без израз. Носът беше вече съвсем друг – по-едър – и фигурата широка... Сякаш всичко у нея беше уморено и всичко искаше да се смъкне надолу до земята, за да си почине.”

 Бащата пък, вечен неудачник, който, още не заловил една работа, я изоставя, за да строи планове за друга, у когото всичко се оказва безпочвено, е извикал гротесково-насмешлив карикатурен рисунък. 

Бедността е хвърлила сивата си сянка върху ежедневието, което въпреки сърдечната ангажираност на писателя към персонажите проникват лъчът на радостта, усещането за сигурност, спокойствието за утрешния ден. Вижда се как у героите съзрява недоволството, как те започват да разбират причините за своето състояние, как потокът на техните мисли ги тегли към революцията, чийто принципи в края на краищата навярно ще приемат. Всичко това не е доизказано, то е подхвърлено като намек, като полуусещане. 

„Дни и вечери” е една от книгите, които утвърждават новото писателско поколение, поколението на 30-те години, започнало своя творчески път със социален протест, с политическа ангажираност, с прогресивните идеи на своето време. Това поколение притежава много голям вътрешен заряд за съпротива срещу „статуквото” на живота и порядките му, то е обладано от мечтата за утрешния ден, справедлив и прекрасен, и разбира се своето място в борбата за отвоюването му. С острата си критика над буржоазното общество Павел Вежинов ни дава възможност да се изгради в съзнанието ни представата за времето, за социалните акценти в него, за политическата атмосфера, за трагизма на онова, което ще дойде, ако не настъпят някакви промени.


[1]              Игов, С., Павел Вежинов. Творчески портрети., С., 1990, с. 3-16.

[2]              Игов, С., Павел Вежинов. Творчески портрети., С., 1990; Николов, М. Павел Вежинов. Литературно-критически очерк., С., 1959; Ничев, Б., Белетристиката на Павел Вежинов // Критика и литературна история, С., 1980, с. 145-173.

2 коментара:

  1. Продължавам да се изненадвам защо не се изследва Вежинов и защо няма монография за него. Две книги на Светлозар Игов и една на Румяна Узунова. И то стари.

    ОтговорИзтриване
  2. Kogato byah student Vejinov beshe sred favoritite mi. Sega nyamam mnogo dostup do bulgarski knigi, no nepremenno shte potursya negovi prevodi tuk. Ne znaya zashto nyama novi izsledvaniya, a ima kakvo oshte da se napishe, da se spodeli za Vejinov.

    ОтговорИзтриване

Търсене в този блог