Пролетарската поезия на 30-те години –
Николай Хрелков, Младен Исаев, Христо Радевски
1. Николай Хрелков и „Среднощен конгрес”[1]
Наблюдаваме публицистично и баладично начало. Като форма прилича на Гео-Милевата „Септември”, тъй като средище на идейно-емоционалния заряд на замисъла става фрагментът (поемата има 44 части). Експресионистичното изобразително начало също е характерно за творбата. В поемата често можем да срещнем една оголена декларативност, шаблонна помпозност на вестникарското клише. Това e до 9 част, след която се усеща баладичното начало, осмисляне на революциония мотив (монолозите на металурга, миньора от Горни Улес, френския пратеник). В тези монолози става особено интересно проникване на публицистичния патос в баладичната атмосфера. В 35-ти фрагмент- монологът на българския „делегат”, добре личи умението на Хрелков в експерименталното търсене на оригиналната форма да запази точен усет за историческата конкретност и да постигне – в публицистичен план- вярна картина на българските политически и социални проблеми след ПСВ. Наблюдаваме и революционна романтика- романтичното опоетизиране на вярата в победоносния изход на предстоящия двубой.
„Николай Хрелков и другите поети от 30-те години са поети на времето между двете световни войни. Комунистическата партия е фокусът, който привлича тия поети, както голяма част от българската интелигенция. Хрелков се нарежда на първата редица на революционната поезия. Сътрудничи на различни списания и вестници както всички поети от този период. Непрекъснато преследван от властите, мизерстващ. Освободителната борба на работническата класа за Хрелков придобива интернационални мащаби. Най-ярко това личи в поемата „Среднощен конгрес”. Хрелков рисува борбата като световна революция. Вижда революцията динамична и развихрена почти в космически мащаби. Образът на революцията изразява една реална мечта на българската работническа класа, особено след Октомврийската революция. Поезията на Хрелков има баладичен характер. Поемата „Среднощен конгрес” е посветена на Гео Милев, Сергей Румянцев и Христо Ясенов. За поета те съчетават две неща: дълбоките войнишки рани, донесли от войната, и мъченическата им смърт. Основната задача на поемата е да покаже безчовечността и трагизма на тази война и да разобличи съвременния фашизъм. Подзаглавието на творбата гласи: „Поема за незнайния воин”.
На този среднощен конгрес на „незнайните воини” се вдигат да говорят работник-металург, безрък миньор, френски пратеник, германски делегат, италиански работник, американски делегат, селски мъченици от Румъния, делегат от България... Делегатът от България е убит от предатели при Владая. Той започва речта си с думите: „Биха ме разстреляли повторно, ако бих станал там из совя гроб”. Делегатите-мъртавци, излезли от гробовете, разказват за своя тежък живот, преди да отидат на война, разкриват фалша и лицемерието на политическите водачи, експлоататори, проповедници и попове. В поемата звучат силни атеистични, антирелигиозни разобличения. Показват ужаса и безчовечността на войната. Речта на всеки делегат е ново разкриване на ужаса от войната, една повтаряща се смърт. Поетът с всички сили иска да покаже, да нарисува чудовищното унищожение на живота. Жертвите са милиони обикновени хора, унизени, сразени, работници. Гневът на поета се излиза още по-силно с/у фашистите, които подготвят нова война. Затова и поемата завършва със силни призивни думи, в които се призовават на крак и работници, и селяни, народи, континенти, племена, бели, черни, жълти, кафяви, стотици, милиони, пролетарии... Всички да се готвят за новата борба.” [2]
„В началото на своя творчески път Хрелков е под влияние на символизма. При него наблюдаваме и преход от символизъм към реализъм и затова е и в кръга на Гео Милев и Христо Ясенов. Но в по-късен период от своя живот той се обръща изцяло към приближаващата революция и трагизъм.
В най-хубавите си стихотворения, отразяващи Септемврийското въстание, Хрелков се е издигнал до художествена яснота и чистота на образа.
Лирическият герой в поезията на Хрелков е борецът-революционер, обрисуван с елементите на героика и трагична величавост. Мотивът за героичната саможертва, за героичната трагика през 30-те с нова сила навлиза в поезията му при едно по-широко отражение на обективната действителност. Силна струя в българската антифашистка литература са интернационалните мотиви. Цялата негова поезия е общочовешка- по съдържание и по мотиви. Героят е неразлъчен от милионния робски свят. Навсякъде, където има потъпкани работнически класи, страданието е едно и също. С такова интренационално съдържание е и поемата „Среднощен конгрес”. Героите на тази поема са мъртъвци, понякога обаче мъртъвците могат да говорят по-добре за живота, отколкото живите. Поемата е поема за незнайния воин. Обезобразените трупове на убитите се явяват на мъртвешки конгрес, за да отправят своите обвинения срещу убийците. Всеки един от тези делегати – от Франция, Германия, България и т.н.- всички те носят печалната повест на своя работнически живот, за да я хвърлят в лицето на капиталистическия свят като грозна закана. Поемата представлява съчетания на реализъм и романтика, на хуманизъм и революционен патос. Условната, фантастична форма дава възможност на трагизма и гневната закана да достигнат до крайните предели. Чрез смъртта идеята за интернационалното братство заживява с още по-голяма сила. Гост на европейската земя, черният делегат и в смъртта си е неразделен от своите бели братя. („О, как странно звучи през смъртта ми: Със вас!”). „Баладичната форма на поемата дава възможност за фантастични сцени, в основата на които лежи реалността на световната война... Тайнствеността не само не отнема реалността, но й придава злокобна форма, формата на грозното предупреждение и заплаха” (Бакалов). Романтичният стил в който пише е само форма на социалистическо творчество, своеобразен стил. Хрелков е по-близо до един романтичен, драматично-психологичен стил в нашата поезия, като същевременно се движи по конкретните обществено-политически проблеми и теми на цялата антифашистка литература.
Основни теми, образи и мотиви: След събитията от 1923 г. поезията му носи белезите на една величава трагичност, на истински драматизъм. Устремът и полетът към новия ден, елементите на величавата революционна образност, на широките романтични предтсви са елементи от неговата поезия. При Хрелков наблюдаваме силата на болката, която поражда силата на преодоляването. Дълбоко преосмислена болката опира до идейните и нравстените максими на поета, до идеята за борба и саможертва като нравствено разрешение към края на 20-те години. Целта му е да разкрие вътрешния, скрития смисъл на нещата. Характерно за поезията му е особеното съчетание на мисловия момент с лиричния, единството на чувство и мисъл. Стреми се към дълбоко лични обобщения без да има в поезията му философски мотиви. В някои творби той засяга проблемата за раждането на новото съзнание на човека в борбата. Единство на личното и общественото в поезията му е често срещан мотив. Лиричният герой е сложна драматична личност. Някакво изгаряне и някаква нежна пречистеност на мислите характеризират неговите изживявания. Отношението му към живота- той е винаги в разпра с него. Стиховете му носят стеснения дъх на мизерията, на тежкия живот, на борбата за хляб и борбата срещу робството. В почти всички стихотворения на Хрелков се долавя едно чувство- болката за изстрадалия живот на човека и блян, революционен блян по красота и щастие. Смелостта, доблестта, бунтът, саможертвата и героичната смърт в идеала на народната революция са основни мотиви в поезията му. Голямо място в поезията му заема природата. Човекът и човешките борби са в центъра на неговата поезия, но именно чрез природата се разкрива при него най-човешкото, най-действеното. Самите образи на природата са преки носители на съдържанието, не създават само атмосфера. Понякога образите на природата се превръщат в символи, тъй като придобиват алегоричен смисъл. „[3]
2. Христо Радевски [4]
Типично за периода на 30-те години и пролетарите: Сред хаоса на българския политически живот по това време млади момчета, дошли обикновено от селата, окървавени и притихнали след пожарите се хванаха здраво за идеята на комунистите за събарянето на това кърваво, грешно царство, за построяването на нов и справедлив свят. Такъв е поетът Радевски. Също като Хрелков е бил преследван от властите, лежал е в затвора, редактор е бил на вестници и списания и е бил сътрудник в тях.
В стб. „Към партията” е отразен идейният, душевен, нравствен тип на българския комунист от 30-те. Смята се за най-съкровеното и най-интимно откровение на Радевски. Зовът към партията преодолява чувството за несигурност в един свят на всички комунисти. Радевски живее с партията и заради нея, той дори заменя образите на майката и бащата за нея. Тя сега му е семейство. Смята партията за олтар. Има изход за всичките тези мизерствания и скверности- и изходът е партията. Той вярва в нея, дори, когато тя греши- виждаме почти фанатична вяра в партията. Той би жертвал себе си в името на една цел- себеотрицание. У Радевски след гражданската война през 1923 не намираме България, отечеството, като нещо единно, близко. Той навсякъде говори за две Българии, изправени в открит двубой, настръхнали една срещу друга. У него е отпаднал дори характерният мотив на септемврийската поезия за братоубийството, за Каин. Той не чувства по никаква линия родство с втората, реакционна България, с другия лагер. Само чисто обществено-политическият поглед може да види нашите разкошни долини като задушни и тесни. У Радевски това отчуждение от буржоазна България беше доведено до края, но това засяга цялата наша поезия след Вазов, и се засили след войните и катастрофите. Радевски е преизпълнен с енергия да замести срутените кумири на миналото, старите общности с нови и непознати. В стихотоврението „Майка” например виждаме жена, обзета от позната скръб на изчезналия в борбата син. Но се явява неизбежното за Радевски „но”- тя се заслушва в смеха на Васювите другари, усмихва се и вижда сина си във всички тях. Виждаме чисто идеологическо тълкуване на традиционния мотив за майката. В него незаменимото се оказва заменимо. Така е и с баща, любима, род, които в тази поезия никога вече не се асоциират просто с родината, а с борбата и партията. Все по-силно става чувството за различност с близките, за друга, своя съдба, за невъзможност да се разберат, колкото и да се обичат. Изобщо тия мотиви дори отсъстват от поезията му- те са лични неща. За него родителите са прости хора, нямат пролетарски инстинкт. Подчертана е именно разликата, гордата отделеност, чувство, че знаеш това, което те не знаят и няма да разберат. Изчезнало е ботевското очакване, че майка и любима ще го срещат с китки и венци. Те са само тръпнещи от болка и страх за съдбата на сина и любимия- зает с непонятното за тях дело. Той вижда класовата разделеност- класовата борба, която разделя дори приятели от детинство. Това е един от най-силните мотиви на Радевски- мотивът за разделящата сила на живота и борбата.
Същото може да се каже и за чувствата на Радевски към родното село и край. Те не само нямат онова значение, което имаха за Ботев, за Вазов... Той не носи никакъв локален колорит. Селски син, „влюбен в своето село”, той се озовава в града, в който се чувства още по-чужд и който е враждебен на него. Радевски в града остава също лишен от свое място в традиционния смисъл, гражданин на страната и на света без корени в определена почва. Същото отдалечаване можем да видим в отношението на поета към природата. Неговият поетичен свят е контурен, графичен, еднообразен, единственото, което живее в него интензивно и се развива, е идеята, моралът, докато разнообразни във философския смисъл са само природата и страстите.
Пейзажните мотиви в неговите стихове собствено не са природни картини, той не се любува на природните стихии и игри. Той използва природните елементи като материал за илюстрация за живота на идеята, като символи на морални и социални категории. Изобщо природата в поезията му заживява своя жалък живот на символи и намеци. Чрез природата нашите символи и намеци придобиват нещо от нейния могъщ живот. „Есен”- „Като злобен смъртник, / като стария свят е тя.” – това очевидно не е нашата южна, плодовита, пъстра есен. Служи само като илюстрация на Радевски за неговото разбиране на света, в което есента естествено се асоциира с отиващия си свят, с посетите семена, които ще дадат плод напролет и т.н. Думата родина за Радевски става пуст звук и той не я чувства толкова близка, колкото арктическата пустиня. Нужна е замяна- нужно му е да замени всички прости, вековни привързаности с едно интензивно общуване в идеологически реалности и реалности на борбата за освобождение- партията, класата, клуба, приятелите, световната борба на работническата класа и родината на пролетариата- тогавашен СССР.
„В „Пулс” освен драматизъм има и социалистическа романтика, изразена в поезията преди всичко в отношението на поета към труда. Тази ср. се изразява в едно особено опоетизиране на работническата класа, на активното отношение към живота и бъдещето. Трудът става самостоятелна тема в поезията на Радевски. Широкото разбиране на понятието труд проправя сигурни пътища за проникване в душата на работника, на съвременния човек. Трудът е в душата на работника, той е бъдещето. В основата му лежи душата на новия човек, любовта към живота. Любовта към живота означава мисъл и воля, усилие, труд, тя е сила, пред която е безсилно и самото време. И именно това осмисля старата тема за труда по новому. Сливането на порив, мисъл и воля говори за раждането на една цялостна категорична човешка личност, която постига своето единство в осъзнаването на своите пориви. Звеното, в което се сливат мисъл, воля и разум, е трудът.
Стихотворения като „Сред нощ” и „Сън” показват разширяването на емоционалния регистър в поезията на Радевски. В „Сън” се чувства все по-дълбокото вглеждане на поета в човешкото сърце, нежност и болка, които извисяват идеята. Идеята, макар тук да просмуква образите, е на втори план. Чувството има свой самостоятелен живот. Това е силно човешко чувство на любов и тъга, на обич и копнеж- тя е земно реално чувство.
Радевски пише и стихотворения с мотиви от природата. Такива са „Море”, „Есен” и др., където насища пейзажа с революционно идейно съдържание, без да наруши неговата цялост.
Дали от някаква свита боязливост пред новото, което кипи във всеки стих, или от нещо друго, но «Пулс» от Хр. Радевски бе отминат по много подозрителен начин.
И така се случва, че из кварталите, из градове и села хората си декламират по разни вечеринки стихове, възприемат ги като нещо свое, много близко, изкарват ги по няколко пъти на бис, а критиката не обелва зъб за тези стихове.
Хр. Радевски е един от първите, които разбраха, че да се твори художествен реализъм със стари средства в днешно време - това съвсем не е художествен реализъм. Той разбра, че трябва да се ликвидира с досегашните образи, омръзнали до втръсване от повтаряне, че трябва да се пише така, че хората да вярват в писаното, а не да се усмихват на някаква наивна патетичност.
С упорита работа Радевски създаде късия и импулсивен стих, който на места ръмжи от негодувание или пък прелива от звучност. Типичен пример е стихотворението «На един самоубиец», а също и «Автобиография».
Едно от най-ценните качества в поезията на Радевски е неговата поразителна задълбоченост в някои стихотворения. Това са «Жената», «На един самоубиец» и «Интелигент». В «На един самоубиец» той започва с една сурова внезапност, стряска и неусетно ни води към един логичен извод. Словесният материал е съвсем нов. Само по него дори ние разбираме, че самоубийството е извършено във века на моторите, във века на една напрегната, страшна борба. «Жената» е стихотворение, написано със замах, развърнато с една щастлива непринуденост. Жената като представител на социална група е типизирана вярно. С кристална яснота той обхваща историческите образи на жената, противопоставя ги искрено и ефикасно като рядък майстор: «Ти наистина / издъхваш вече! / От разврат / издъхваш, / Помпадур! / Но живее / твоят образ вечен / в Жана д'Арк / и в Роза Люксембург!»
Не винаги обаче стиховете по мисъл имат тази сложна гама, преобладаваща в «На един самоубиец» и «Интелигент». Има работи, в които се чувствува една простота и сърдечност. Например «Среднощ», «Абисинска майчина песен» и др.: „И тази обща участ / бе годежа ни, / фабричната сирена / ни венча... / Затуй ти грееш / в мисълта, / в копнежа ми / дори и в този / късен / нощен / час.» (Из «Среднощ»)
Чувствува се как някъде в дълбочината на всеки стих звучи народната песен. Със същите прости поетични средства, със същата примитивност е постигната една обаятелност, която завладява. Контрастите са много силно оръжие в поезията на Радевски. С тях той си служи, за да постигне една поетическа логичност, да уточни мисълта си, като само противопоставя нещата и оставя читателя сам да заключава. В такъв случай недоверието е избегнато и единството между поета и читателя постигнато. И затова две от най-хубавите му стихотворения са написани именно чрез съпоставяне на контрастите («Аз обичам» и «Автобиография»). Но Радевски, пионерът на новия стих, на новия образ, е преди всичко човек, който се вълнува, който кипи, бори се. Него го засягат всички неправди и той реагира открито. Той е «като командир на война». Той вярва, бори се, страда, гори заедно с «милионите страдащи маси».
Многообразността в поезията на Радевски, живият рязък стих, задълбоченост и актуалност в тематиката, контрасти и нови образи бележат етап в прогресивната лирика у нас.
Трябва обаче да се обърне внимание и на две стихотворения, на които мястото им, по принцип, не е в «Пулс». Това са «Майка» и «Книгата». «Майка» е едно тромаво стихотворение, в което образите не са достатъчно изяснени, сглобени (... .). То не увлича, не затрогва [...]. В «Книгата» се чувствува една конструктивна мисленост, необработен, суров анализ. Темата не е изживяна и е предадена сухо, на места дори наивно. В стремежа си да обнови образа Радевски на много места е отишъл далече. Изрази като «жилите жилави» или «словесни съдове» не са сполучливи
Авторът на «Пулс» чудесно използува внезапната последователност с римите, която е много ефектна. Но за съжаление, в стремежа си за обновление, Радевски на много места е изгубил лириката, изгубил е чувството. Действително въпросът е сложен. Въпросът е за социалния патос в новата лирика, който въобще липсва след Смирненски.
Покрай другите немалки заслуги, които Радевски има към поезията на художествения реализъм, трябва да работи за възвръщането на социалния патос.
Углабяването и разширяването на поетическото творчество на Радевски виждаме в стб. ”Въздух не достигаше”. Тя отразява тежката фашистка атмосфера в годините на непосредственото фашистко робство, когато наистина „въздух не достигаше” за обикновените хора.
В редица стихотворения Радевски свързва образи и епизоди от нашата богата с революционни събития история с борбите и бъдещето на работническата класа. В „1940” той нарича България „страна на Левски и на Ботев” и в името на най-скъпото – роден дом, деца, майка и любима, в името на загиналите по бесилките, в името на родния език, зове наново на борба. В тези стихотворения родината се превръща в основно звено във веригата на историческия момент. В нейния образ се проектира времето- миналото, процесът на ставането, борбата в настоящето, бъдещето. В „Трети март” поетът вижда родината, изправена пред нов световен хаос. В тези стихове за родината се долавя една нова углъбеност на чувството, характеризиращо се със силен вътрешен напор, с единство на вдъхновение и лиризъм, в дълбоко вглеждане на поета в драмата на неговия съвременник.
Често срещан мотив при поета е проблемата за бъдещето. Стихотворенията на Радевски за бъдещето имат еднакъв вътрешен мотив- човекът на новото време, задушаващ се от фашизма, с жажда на дълбоко страдащия, очакващ да чуе стъпките на приближаващото се бъдеще. Бъдещето добива най-плътен образ в поемата „Мечта”. В най-тежките години поетът говори за бъдещето на своята родина, възпява нейното социалистическо „утре”. Поетът вижда насън, отлетял два века напред в бъдещето (22 век), своята родина- вижда я такава, каквато вярва, че тя ще бъде утре, при победата на социализма в близкото бъдеще. Приказното, фантастичното тук е напълно условна форма. Зад приказното се разкриват идеите на социализма, на социалиситическата действителност. Върнал се от покойния живот на своята родина, лирическият герой вижда по новому и усеща по новому света. Една безкрайна радост, едно светло, утвърждаващо живота чувство доразвива образа на лиричния герой в поезията на Радевски.
В „Приказка” и „Любов” авторът говори не направо към партията, а използва художествената алегория и така успява да внуши пак своята преданост към нея, обогатявайки я с лирична гама. Така той говори за това, че любовта на комуниста е „всеобемна, човешка любов”, с помощта на която животът се вижда „разностранен, понятен и нов”. Така партийността добива нов смисъл- идейна задълбоченост на идеите и чувствата, нов естетически порив. Не случайно стиховете за партията носят заглавието „Любов”, защото наистина това са стихове за любовта, за най-голямата любов. В „Откъслек” на фона на пролетта се чувства мъката на човека, смазан от жестоката действителност. Поетът има ново, широко усещане за живота: сърцето му бие със сърцето на цялата вселена, човешкото сърце се разтваря за пълна хармония и красота, но на тази хармония и красота се противопоставя жестоката истина на настоящето. „[5]
3. Младен Исаев[6]
Първите му две стб. са „Пожари” (1923) и „Жертви” (1934). Основната тема в първата му стихосбирка е любовта и предаността към партията. В „Жертви” идеята за старата и новата душевност, за старата и новата романтика се поставя определено и решително като самостоятелна проблема, това личи най-вече в стихотворението „Романтика”. Новият лиричен герой, който се ражда в тези стихове, е вече в настъпление. Чувства се духовно възмъжаване, израстването на новия човек, неговото категорично „Не!”, което той отправя към всичко старо, неговата духовна пълнота. Болката от грохота на века отстъпва пред израстването на новия ден. Идеята за социализма влага енергия в стиха, влиза в бой със старата душевност. Още в „Пожари” Исаев се утвърждава като поет-лирик, с романтични тонове на стиховете, с пречупване на обществените факти чрез личното, през интимния свят на твореца. Още първите стихове от стихосбирката създават баладична обстановка, в която се заличава разликата между действителните контури на нещата и вътрешния психологически свят на поета. Всичко в тези стихове е подчинено на вътрешно чувство – и природата, и баладичния мотив.
Ако потърсим основния белег, който характеризира стб. „Ведрина”, това ще ни покаже самото й заглавия „Ведрина” – ведрина на идеи, на чувства, на поглед към живота. Стихотворението „През отворения прозорец” разкрива именно този процес. Поетът е разтворил широко прозорците на своята душа и в нея свободно влизат и шумът на града, и свежестта, и звездите. Градът е онзи фон, на който се разтваря сърцето на човека. Стихотворението „Навън”- едно сърце, устремено към широките хоризонти, към ведрина и слънцето, манифестира своята истина, своята вяра в живота. Радостта, която блика в тези стихове, е радост на духовно възраждане, на духовно издигане, радост, която се ражда в борбите, в избистрянето на мисълта и чувството. В „Щастие” и „Сърце” и др. поетът подема мотива за щастието и гордостта на съвременника, че живее в такава бурна героична епоха. В тези стихове направо и смело е поставен въпросът за щастието. Щастието в борбата – тоя мотив се среща често в пролетарската поезия през 3-те. Вярата в ума, в човека и в неговия труд е вече сила, която ломи, раздвижва, ражда живот и блясък. Мечтата и копнежът по нов живот по-плътно приближават поета до земята. Героиката се ражда не само в жестокия суров двубой, но и във вярата, че тук, на тази земя, може да се изгради нов живот, „по радостен, по-светъл и просторен”.
За първи път в стиховете му като основен мотив се наложи единството на човека и земята, на човека и живота. В единството на чувства, ум и воля, на пориви и дело се ражда великият синтез за човека и живота, огромната радост на човека творец. Все по-често започва да се среща мотивът за любовта на човека към машината като конкретен, реален образ на мечтите и вярата в социализма.
В стихотворението „Другарка”, в което се говори за любовта, има нещо повече от любов – то е издигането до онази светлина, която се ражда при духовното откровение, при установяването на нови човешки отношения.
Понятията слънце, вятър, звезди, с които изобилства поезията му, живеят с вътрешна, одухотворена, идейна сила, разкриват пориви, в основата на които лежи осъзнатото, дълбоко, идейно премислено утвърждаване на живота. Поетът изразява чувства, състояния, мисли, които вълнуват целия народ. И може би това е неговата сила- голямото, обществено значимото той пречупва през своя интимен свят, през своето собствено поетично виждане. И пейзажът, и поетичните детайли са твърде много подчинени на настроението.
В стб. „Тревожна планета” и „Човешка песен” расте фашисткият задух. Атмосферата, която се чувства във „Въздух не достигаше” на Радевски, изпълва и стиховете на Исаев. Започва Втората световна война. Тревогата от настъпващата война, зловещият задух се промъкват и в стиховете. Като предговор на стихосбирката служи лиричната поема със същото заглавие, където душната фашистка нощ и ужасите на войната пораждат чувство на тъга и самотност. Градът става чужд, враждебен. В стихотворение като „Град” се промъкват мотиви на болка по някаква съкровена радост, която е разрушена от грохота на града и времето. Напрежението, железните струни на града и войната затреперват по-силно в „Човешка песен”. В цикъла „Война 1939” този момент е намерил най-пълно отражение. В стихотворения като „Запустелият град” се чувства ужасът, надвиснал над хората в тези сурови дни и нощи, когато прожекторите лазят по небето, тревогата пропълзява и в детския сън, а по улиците глухо отекват войнишките ботуши. Основната вътрешна тема на тези стихове стават човекът и времето. На войната поетът противопоставя човешкото сърце с най-съкровените му трепети. С тези стихове Исаев слиза до обикновените всекидневни човешки чувства, като противопоставя на смъртта и войната живия човек. Разкриват се човешки чувства на болка и самотност – земни, сърдечни, без обобщаване и генерализиране на скръбта. Тъгата тук е породена от живота чувство на една здрава душа, жива болка при една неразривна, дълбока връзка с природата, хората, живота. По времето на войната, споменът отстъпва на настоящето. Войната става факт и затова Исаев й се противопоставя с мирния труд, красотата и изобилието на лятото, плодородието, съня на децата, противопоставя й самия живот. В цикъла „Огнища” от „Човешка песен” поетът търси покой при простите хора и природата. В тези стихове за възвръщането му в родните гори се очертава топлият образ на дърварите, които го приласкават като роден син. С прости, сърдечни стихове се възвеличава образът на тези, чиито очи виждат по-ясно в настъпващия мрак. На тревогата, настъпила в душите на хората, поетът противопоставя стихове за любовта и природата. В цикъла „Среща в ливадите” от „Тревожна пролет” косата на любимата шуми като тревите, очите на влюбеното момиче гледат нежно и влюбено, песните на любимата са като песни на птица в леса, озарена от слънцето. Чрез образите от природата той възприема света и дава израз на своето поетично светоусещане. В тези стихове чувството е и земно, и опоетизирано. Често природата в стиховете на Исаев е декор, където главен герой са мисълта и сърцето на поета. Природата е форма на израз, на реализация на поетичното вдъхновение. Същевременно тя живее и свой собствен живот. Исаев създава наситен с живот пейзаж, сякаш чувството на поета се поражда непосредствено от самата природа. Това личи и в конструкцията на стихотворенията. Много често, както е в „Буря”, стихотворението започва с природна картина, с усещането на бурята и в отношението на поета към бурята, към природата се разкрива основната мисъл, идеята за борба. Поетът сякаш се вслушва в скритите гласове на природата, сраства се с тях и тогава у него се избистря душевната мелодия. Поетът винаги се стреми да достигне до емоционално обобщение, до вътрешно осмисляне на образа, в което се проявява и неговият идеен поглед. В природата той търси величието на земния живот. Най-голямата радост е радостта, че живееш, най-вечното от всичко е земната красота, която никога не залязва.
Звездите и гората в цикъла „Петроханска вечер” от „Тревожна планета” говорят за тази вечна красота на самия живот. Човекът-вечност и човекът-дете се сливат в едно светло вдъхновено възприемане на света, в една висша хармония и философия, които извисяват природата, живота и човека. От всеки стих блика жажда за живот- такава жажда, за която цялата земя е тясна- жажда за новия ден. Човекът, слънцето и просторът са неразривно свързани в поетичните му представи.
По-ярко затреперва мотивът за бъдещето. В неговите стихове също навлиза духът на времето с единството на героика и трагизъм.
[1] Септемврийското въстание в българската литература. Съставители: Р. Ликова, Е. Константинова, С., 1983
[2] Петър Динеков- „Николай Хрелков-поет на борбата” (365-376).
[3] Ликова, Р. „За някои особености на българската поезия”– 1923-1944, С., 1962- статия: Никола Хрелков (236-255).
[4] кн. „Литература и история”. Т.2 – С., 1989, Т. Жечев – статия: Христо Радевски и неговата стихосбирка „Към партията” (206-250).
[5] Ликова, Р. „За някои особености на българската поезия”– 1923-1944, С., 1962- статия: Христо Радевски (195-217).
[6] Пак там, статия: Младен Исаев, с. 217-236.
Няма коментари:
Публикуване на коментар