Дора Габе през погледа на Сарандев

Иван Сарандев. Книга за Дора Габе. София, 1974.
        (избрано)

Дора Габе е родена на 28.08.1888г. в с. Дъбовик. Има еврейски произход. В с. Печеларово се явява като частна ученичка. Учи в Добрич и Шумен (2 години), учи и във Варна. Самата тя казва, че математиката и е помогнала много силно да развие чувството и за ритъм., завършеност. През 1904 г. тя отива в София, следва литература. Запознава се с Яворов. През 1905 г. в сп. „Мисъл” се отпечатват първите и стихове. Пътува в Швейцария, после във Франция и там завършва литературния факултет със специалност френски език. След завръщането си в България тя учителства. През 1908 г. се запознава с Боян Пенев, за когото се омъжва през 1909 г. Следват отново пътувания в чужбина – Германия, Полша и отново Швейцария. Започват войните. Попада в средата на кръга „Мисъл”.

С „Малки песни” поетесата поставя началото на цяла поредица от детски книжки, които утвърждават името и популярността и преди всичко сред детската аудитория. През 1924г. излиза сб. „Калинка-малинка”, „Звънчета”. През 1929 г. – „Сънец ходи” и още много други сборници като  „Коледарче”, „Диви куши”, „Малка Богородица” и др. Наблюдават се нови теми в детската л-ра- осмисляне на опита и наблюденията върху детската психика, върху средствата, с които дететето познава света.

Дора Габе пише и поезия и проза. Написва три разказа. Следва раздялата и с Боян Пенев. Габе е авторка и на две юношески повести: „Малкият добруджанец” (1927) и „Ние малките” (1946), на романа за юноши „Мълчаливи герои” (1931) и на романизованата биография „Майка Парашкева” (1971).  Писани през разни години, посветени на различни исторически събития и личности, отделени помеждуси с цели епохи от духовното и политическото минало на страната, тези творби на писателката имат нещо несъмнено родствено, нещо, което ги сближава – героизма. При Габе най-напред стои любовта и към България.

След Девети септември 1944 г. Габе откликнала на това голямо историческо събитие в живота на народа с поемата „Вела” и повестта „И ние малките” – двете през 1946 г.

Равнината е простор, но не само за окото; тя е прди всичко простор на духа. Човекът се индивидуализира само с обстоятелството, че е противоположен на хоризонталните измерения на околната природа, човекът се възприема като център. В планината отвесните линии доминират, планинският пейзаж се обобщава от отвсената линия; докато равнината – от хоризонталната.

Добруджа е една от темите, които тя засяга почти във всички творби – тя я вълнува и неотменно присъства в мислите и творческите и планове. Добруджа не е само географско понятие за нея, не е и дори само символ на детството – тя е и двете, и същевременно нщо неизмеримо повече: Добруджа е част от нейния духовен и художнически свят, специфична особенност на творческата и индивидуалност. Поробена добруджа става  за писателката религията, която разчиства развалините в душата, за да въздигне олтара на свободата.

През 1925 г. се създава нова националноосвободителна организация – Добруджанската революционна организация, в това движение се включва и Дора Габе. Става редовен сътрудник на в. „Добруджа”. Често изнася и речи.

От началото на 20-те на XX в. в литературния печат, Дора Габе публикува поредица от стихове и две поеми – „Тъжни мисли за радостта” (1930) и „На героите отвъд” (1930).  В една значителна част от написаното личат следите на събитията, които са  го провокирали; поезия утилитарна – направила от себе си лозунг и позив, апел и протест.  Мисълта за Добруджа се покрива с понятието родина – интересен психологически феномен: частното понятие разширява своите рамки и съвпада с родовото.

През 1928 издава стихосбирката си „Земен път” и цикъла „Добруджа”. Родината не е понятие от физическата география, а плът от нейната плът; родината – това са синовете, които скитат прокудени из божия свят.  Лирическият герои на цикъла жадува да се докосне до родната земя, всеки допир го освежава, всеки допир влива сили за борба и издръжливост.

„На границата” – изключително популярна творба. Двама братя орът един срещу друг – разделя ги гранична бразда – „там воля робска, тука бежанска”. Такава е житейската ситуация, залегнала в лирическия сюжет на творбата:

 

На двайсет крачки твоят брат оре

във нивата, останала оттатък,

до тебе ще се приближи, ще спре,

но няма да си подаде ръката.

 

Те ще се погледнат в очите и дума не ще си промълвят – от двете страни ги гледат двата поста. А когато падне мрак, остава им една утеха: „Те знаят, че земята е една, а границата, постът са измама”. Поантата е лаконична – придава на стихотворението енергичен и мъжествено-оптимистичен завършек, с което несъмнено дълбоко е вълнувало добруджанците от двте страни на граничната бразда.

Габе пише и стихотворенията „Апостола”, „Стефан Караджа”, „На Караджата”. В първото стихотворение, незабравимият образ на апостола, останал в съзнанието на народа като юноша е бил нужен на хората и тя им го е припомнила. Оттук това настойчиво внушение, че хадушката душа няма гроб, че е жида оная севшенна „лудост”, която с кръвта си е изкупила свободата на България.  Интересът към Караджата пък не е абстрактен. Живата връзка с днешното прелива актуалност в образа на историческото лижце. Образът на Караджата се появява в нейната поезия в резултата от кръстосването на историческото минало с потребностите на народа.

В добруджанските и стихове въпреки отделни нотки на умора и униние доминира борческият призивен тон, оптимизмът. Вярно е, че съществуват стихотворения, където огромната болка отеква в елегична въздишка и човешка печал, но вярно е и това, че няма безволево отпускане на ръцете. 

Посвещава на родния си край стихотоворения като „Четвърт век”, „Благословия”, „Пшеницата”, „Най-старият дъб” и др. В тях се оглежда една преобразена земя, преобразена от всеотдайния порив на трудовите хора, влюбени в просторите, красотата и богатствата и.

Всичко се оказва толкова невероятно, че в един момент поетесата се е питала дали пшеницата не взема от този устрем, за да пробие хоризонта. В поантата на стих. „Пшеница” Габе не е забравила себе си: от детството си още  се познава с тази земя, нахранила я с красота, преди да я насити с хляба си, която спира птиците, за да се сбогува със слънцето и съберат пшеничените зърна, „оставени за тях в поженатите ниви”. И след това отстъпление в спомените и миналото поетесата се обръща към преобразената си родина :

Да можеше да ми дадеш

устрема на своята пшеница,

за да пробия хоризонтите,

които ми остават още,

да не поглеждам никога назад,

да си отида, без да спирам,

в неспиращия свят!

 

В нейната късна лирика често се среща мотивът за приближаващия край – за смъртта; всяко съприкосновение с мисълта за края  е раждало изненадваща и свежа философско-поетическа интерпретация. Следва връзката на добруджанските земи вече неизменно свързани с живота, с оптимизма и щастието. Добруджанският пейзаж е истинско Елдорадо от багри, от движения и светлосенки.  Достатъчно е да надникнем в прозата на Габе, за да потънем в цветове, сенки и светлини, звуци и простор. Най-силно прави впечатление богатството от състояния, в които е уловен пейзажът на равнината, и поизтичащото от тях разнообразие в насторенията и връзката м/у равнината и авторката.

В началото на 50-те на XX в. Габе се опитва да пише роман.  През 1952 г. тя предлага за печат романа „Златна земя”. За коя златна земя става дума – разбира се за Добруджа!  Тук вниманието е насочено към два проблема: как новият живот, новите социалистически отношения променят не само бита на селяните, но рушейки заварените патриархални норми и представи, формират нови, социалистически отношения и морал. Централните герои в творбата са схематични и безплътни, романът няма сюжетен център; разказва се за всичко от добруджанския бит и добръджанци.

Добруджа, с една дума, се числи към първоелементите в духовния  и творческия свят на поетесата. Както равнината и просторът са неотделими от небето, така Добруджа е неотделима от поезията на Габе – сън и действителност, размах и ширини, багра и игра на цветовете, светлина и сянка, майчино слово и роден дом, детство и спомените за него – всичко това се побира в думата Добруджа. Добруджа е оптическа форма на любовта към България.

Последните лирически сборници на Габе са „Нови стихове” и „Сгъстена тишина”.

Яворов много помага на Габе в изграждането и като личност и поет.  През 1908 г. в първата книга на Габе – „Теменуги” – според нея е споменът от тяхната съвмстна работа. В тази творба за първи път в бълг. поезия една жена свенливо заговори с нежна чувствителност за своите радости и болки, за своята любов.   

Художествена творба, посветена на антифашистката съпротива е партизанската поема „Вела” (1946). В краткия живот на партизанката Вела Габе откри разрешени много от интелектуалните си метежи, а в целостта на характера – историческата приемница на лунатичка. Тя моделира качествено нов герой, съчетаващ органически мисълта с действието, убежденията с решителност за тяхното практическо осъществяване. Това е една среща с нова жена, дошла с новото време, с нова мислия в живота и обществото. Габе поставя в основата на композицията биохронологическия принцип; разказът обаче започва с подготовката за отиване в планината; останалите биографични особености  се вмъкват чрез ретроспекция, спомени, разгговори, размисли вече в обстановката на партизанското ежедневие. Двете сестри надвиват обичта към майката и с раници на гърба се загубват в тъмнината на гората. В партизанския бивак ги приемат съгласно съровите закони на революционната дисциплина: остиргват дългите коси, дават им пушки и нови имена – Пенка и Анка.

Вела в началото е плаха, неуверена, нподготвена физически за дългите и изморителни походи в планината; показва съвсем човешки страх, когато за първи път е на пости във въображението си взема шума на вятъра за вражи стъпки. Но така е само в началото: необходимо е време, за да се приспособи и привикне към обстановката, да се вживее в железните закони на партизанската дисциплина, за да покаже истинските си човешки качества: благородство, всеотдайност към другарите, съобразителност, споспбност да взема в трудни ситуации мълниеносни решения. Когато попадат в засада, Вела не се поддава на паника и не хвърля раницата си. Тя вече е истински боец, физически издръжлив. Вела спечелва бързо уважението на другарите си . Не закъснява и оценката на щаба:

 

А често Вела

с безстрашие и смелост

пререждаше другарите,

завличаше ги с устрем,

а свойта сръчност,

и бързите решения

учудваше и старите дори!

В началото на август

взеха вела в щаба.

 

Тук тя слуша новитите по радиото и след това в позиви и статии ги изпраща до младежите. Случка след случка, ден след ден Габе е проследила живота на Вела, до онзи фатален трети май на 1944 г., когато тя стреля за последен път в веригата на враговете, преди да захапе дулото на пистолета си.

Паралелно със сюжетните перипетии, през които минава героинята, поетесата води и една друга линия в образа – разкрива душевната красота на Вела, свенливоите тръпки на сърцето, докоснатоот романтиката на първата любов. Тя е цялостен характер, завършена като личност, макар да е на 20 години. Когато социалното съчуствие на лунатичката се конкретизира до степента на комунистическия идеал, в поетическото творчество на Габе се появи образът на Вела. Като тази героиня беше от плът и кръв, земен човек. За тази поема Габе е отличена с „Отличие за литература през 1946 г.”