неделя, 4 октомври 2009 г.

Чудомирови разкази


Българският разказ през 20-40 те години.

Чудомир. Сборници. Поетика на разказа.[1]

 

Поевропейзирането на българина в началото на 20 век е било токлова смешно и тъжно едновременно, колкото и днес. Техниката и държавността взети от Европа в България в началото на 30-те години на 20 век се чувстват не намясто сред другия, неевропейски народ. Техниката, която в Чудомировите разкази се свързва с баджанака, става все по-остър проблем за българското обществено съзнание от това време.

Търсеннето на модерна, строго организирана държавност е друга черта от новия образ на Европа, с която влиза провинциалният свят на Чудомировите разкази. През 20-30-те от Запада, Севера и Изтока никнат като гъби нови авторитарни и тоталитарни режими – всички те обещаващи да предложат или наложат нов ред или „нов, по-прогресивен обществен строй”. И всичко това влиза в разказите на Чудомир- появята на всички тези нови неща, опитът към европеизиране на българина. В Чудомировия свят и разкази се появяват две посоки: осезателно бързото техническо развитие по света и напъните на българския авторитаризъм да наложи непартийна, просветена, водеща се „точ в точ” по законите, общонационална в целите си държавност..., т.е. да наложи себе си.

 

Какъв е типът на повествователния изказ?

Разказът започва с устно битово разказване за нещо пред някакъв слушател, който често никъде не се обажда, никъде не прекъсва речевия поток на разказвача.

През 30-те години устното разказване се функционализира в нова среда с ново водещо значение: като противодействие на високата литература, а, както е у Чудомир, и като насмешка към високата култура.

Насмешката към високата литература и култура в разказите на Чудомир се поражда не само от порстото обстоятелство, че водещ повествователен тип в тях е устното разказване на битов разказвач.

 

А какъв е разказвачът?

Разказвачът у Чудомир е човек-слово, човек-говор. В провинциалната отпуснатост, в комичното разместване на важно и маловажно събитие и еднообразие, говоренето му е и действие, и събитие, а словото му е насмешлива оценка, към тези, които го употребяват, и към това, което то назовава. В една група творби разказът му е въведен и обрамен от слушател-повествовател. В друга група стихията на разказвача се отприщва от първата дума на творбата и не спира до последната. Понякога слушателят му е назован. Така е например в разказа „Не съм от тях”, в словоизлиянието на градската клюкарка: „Не обичам, как’ Сийке, и не съм от тия, дето се бъркат в хорските работи, ама иима едни жени като Тана Папукчина, като разчекнат една уста – като ханджийска порта!” Никой от слушателите – нито чичо Томан, нито как’ Сийка, нито който и да било друг не се обажда и не прекъсва диалогичния монолог на разказвача. Слушателят създава битово-речевата ситуация, а с цялото си по-нататъчно неучастие и мълчание подчертава литературната условност на тази ситуация, самостойността на разказването и неудържимостта, както е в много случаи, на разказвателния поток, плавно сладкодумен или отприщен като през „хаджийска порта”. Слушателят може и да не е назован, но пак присъства чрез обръщението или чрез речево назоваващи глаголи като „да ти кажа”- като например в „Навици”.

В голямото смешение между повествовател и разказвач това творчество е сказово. Условно устната реч на нелитературен говорител пред назован или не слушател- тъпрелив и мълчалив, събира в себе си иронично смешение от какви ли не стилове на българската реч. Това смесване минава пред 2 видимо противоположни и обединеи от контекста си посоки: първо, стремеж на говорителя да се пригоди към чужд и слабо познат на него стил и, второ, невъзможност или нежелание на говорителя да излезе от собствения си стил и да заговори според изискванията на ситуацията.

Пример за първия тип- назована от Н. Георгиев- стилова мимикрия виждаме в разказа „Селски грижи и неволи”. Новоназначеният кмет на селото, „момче младо и инелигентно”, води дознание за фалшиви пендари. В различните ситуации и разпитвания пред различни хора, от различни съсловия той разговаря с тях по различен, но винаги неподходящ начин.

Пример има и за другото речево поведение: говорителят не може или не желае да излезе от собствената си стилова енерция. Лесна и смешна жертва на стиловата енерция стават най-често носителите на професионални стилове- на офицери, чиновници, учители, духовници, политици, т.е. на държавно официални професии.

В разказите на Чудомир техни предствители говорят както си знаят, както са се научили в професионалната си среда без оглед на ситуацията и темата на разговора. Свещеник (поп Григор), след като покрай виното се е опропастил и е станал за смях пред цяло село (Пантелей му се пишел приятел, всяка вечер ходел при него да пият, докато един ден той не го накарал, докато бил пиян да подпише едни полици и след няколко дена попът останал без покъщнина), кълне: „Да му опустее и виното и чепът му да пресъхне вовеки веков дано! Съгреших много.” („Премеждията на поп Григора”).

И героите, и сказовият повествовател, и целите разкази се носят в поразително смешно смесване на стилови пластове, клишета, чужди думи – всички в иронично напрежение помежду си, спрямо говорителите, спрямо частната и общата ситуация. Всички официозни клишета и елементи на високи стилове се появават кое от кое по-неуместно в простоват условно устен разказ за банална кокошарска селска история.

Анализът на вътрешните преживявания и подбуди на героите не можем да срещнем при Чудомировите разкази, по този начин остава само тяхното външно социално физическо и речево поведение. Кой и срещу кого е това подигравателно поведение със стиловите грешки си остава двусмислена отвореност и още повече проличава бездействито на един социум към преодоляването  на такова поведение.

Т. нар. Носители на живата реч говорят у Чудомир със стилово смесване, с множество чужди израстъци върху речта си, а мнозина от тях и с речеви натрапливости – някоя дума или израз, употребявана много често, още по-начесто не намясто, от говорителя. В разказите на Чудомир не просто устността ги прави така смешни, а отместването, разместването и смесването на стиловете.

 

А какво разказват разказите на Чудомир?

Място на действието е селото, малкият провинциален град и понякога пътят между тях. В общата провинциална глухота и застоялост разказите обособяват като заслужаващи разказване някакви събития и „оригинали”. И насмешката започва още от този повествователен акт, защото събитията – често наричани „произшествия”- може да бъдат повествователно събитийни само в много дребнава, в много клюкарска среда.

Дребнавостта е също често срещана в разказите на Чудомир. Често творбите му се градят върху описателно портретиране на някой селски или градски „оригинал” – човек, обособил се сред общото безличие я с юнашкото пиене, я със стиснатостта си, я с хитрините си или някое подобно свойство, единствено, което може да има индивидуализираща значимост в дребната провин-циална среда.

В тези разкази като че няма време или по-точно има само външни измерения на хода на времето. Ако времето може да бъде спряло, тук то наистина е. Има едно неподвижно настояще и никакво бъдеще.

Героите на Чудомир са: писари, файтонджии, балаки, свещеници, учители, пенсионери, кметове, странстващи актьори, улични метачи и т.н. - предтсвители на цвета на провинциалното общество. С нищожни изключения все хора от обслужващите професии. Сред тях трудно ще намерим хора производители и още по-рядко ще ги сварим в състояние на труд. Трудът не е от силните мотиви в разказите на Чудомир. Напълно в духа на общото отношение към държавата като всеизвестна истина се приема, че държавните служители нито трябва, нито има защо да се пресилват с работа.  Най-често ще ги видим в състояние на употрба на скормните си трудови заложби- обикновено на софрата в къщи или на масата в кръчмата. Произведеното остава както се казва за собствена употреба.

Изобщо виждаме в Чудомитовите разкази т. нар. провинциална идилия, в която властва бедността. Но тази бедност не е социална; тя не е бедност на едни, свързани с богатството на други. Тя е бедност в себе си, бедност битова и бедност навсякъде: от обраслите отдавна немити вратове на героите, от опърпаните им дрехи, обикновено единствени, през стиснатия под мишницата самун хляб, та до пазарните аптечни рафтове на неукия селски фелдшер. В разказите му тази бедност е постоянно подсказвана, а на места и пряко назовавана. Героите се водят от несъпротивлението срещу бедността, а разказите – от несъпротивлението срещу това несъпротивление. Бедни, но спокойни, бедни, но опазени от неприятностите на усилието, рисковете, неизвестността. Героите му живеят в самодоволството на сиромашията, предпочитайки спокойствието и сигурността и радвайки се, билогично и духовно, на скромните радости, които тази сиромашия може да им предложи („Делидимови одумки”).

Чудомир никога не ги упреква, никога не ги укорява. Той приема хората такива, каквито са, и особено, когато са смешни или могат да видят смешното у съседите си.

Една от основните литературни теми – аз и ти, ние и другите, диалогът между нация и цивилизация – е сред главните теми и в Чудомировото тв-во.

Характерно е, че не „нашенците” отиват в чуждия свят, а той идва по един или друг начин в нашенския: това още повече подчертава затвореността на техния свят- на Чудомировите герои. Двата свята- нашенския и чуждия са в непосредствена връза помежду си- те са се срастнали, пригодили са се един на друг, въпреки несъответствията между нашенци и чужденци- и това е едно от най-парадоксалните или поне най-смешните единства в българската литература.

Външният свят идва и се появява в две главни посоки: техническото развитие и новата държавност.

Техническото развитие нашенците наблюдават, преценяват, а отделни малко или много наивини личности се опитват и да следват. Ясно им е, че чудни неща стават по света и с „каква бързина”, още по-ясно им е защо и как става всичко това. Всичко става аламинут, „всичко е аламинут”. Разказът с нищо не определя себе си ли прави смешен говорителят, слушателят си ли, техниката ли, съгражданите си ли или нещо друго. И тъй неопределената насмесшка, се насочва към всичко и това разсейване на посоките я прави колкото обхватна, толкова и толерантна. Реди нашенецът, от „Аламинут”, своето излияние, насмешливо и сериозно, и както я кара от самолетите, подводниците, така си и идва на думата: какво е станало на сватбата на Антон Куйкин на сина с булката. В петък лекарят издал на младоженката документ, че е мома, но в тия времена на „майстория, техника и бързина” два дена по-късно, в неделя, докато попът ги венчавал, целомъдрената булка взела, че родила в църквата. Разказът „Аламинут” започва с преглед на света, с неговата техника и бързина и свършва с градската клюка на Антон Куйкината булка.

Както цъкат с език и се дивят на „чудесиите” на техническото развитие и както си дават сметка, че светът се променя пред очите им, провинциалистите не си слагат голяма грижа на сърцето. Тогава са зрители на някакво далечно, екзотично, безобидно и малко засягащо ги представление, зрители и още повече „коментатори”. Че промените им може да влязат в живота им и да го променят, не става дума. За някакво недоверие или страх от машината – още по-малко.

Сред зрителите се срещат тук-там ентусиасти, които се опитват да порменят нещо в света на калните тъмни улици, газови лампи и първобитното сиромашко земеделие.  Тези услилия завършват с неуспех, подигравки, удумки. Такива са: „Електриката на Митьо Питето”, „Американска леща”, „Курорт” и др.

Дребният, потънал в кал, прах и клюки град се отнася към големия свят и голямата му техника с двусмислеността на притеглянето и отблъскването: до някъде му се иска да се присъедини към него и изцяло да му е невъзможно да го стори. Желанието стига само до подражание, а неспособността се утешава в смеха.

В Чудомировите разкази се оказва, че има и една друга голяма пропаст – пропаст между интелигентата, деловата, правовата държавност и затъналата в ленивост, безсмислие и партизански цинизъм чиновническа България.

В Чудомировия свят никой не прави връзка между техническото развитие и държавата- с което се подчертава и тяхното слабосилие. Държавата в Чудомировите разкази е нов образ за бъл. л-ра. В него не липсват черти, отдавна познати на българския читател, между тях и онази, която по недоразумение бе наречена „андрешовска”. Познат от преди е и стремежът към държавна служба и злощастието, което се стоварва върху чиновника, когато я загуби.

Враждебната отчужденост е отслабнала и взема превес отчуждеността на насмешката, скептицизма или безразличието. Деградирала е и представата за чиновника – в този дребен свят неговият хал не се различава много от хала на средната ръка сиромаси. Осезателно деградирала е и предишната сила на чиновника, отслабнал е страхът и почитанието, което са хранели към него „едно време”. Държавната машина и бюрокрацията запада, защото я разяждат отвътре собствените й служители и обезсилват отвън хората, сред които трябва да работи, защото я управляват „кръстници” в българския смисъл на думата.

Други пък се чувстват същински мъченици по транливия път на държавната служба.

С когото и да се срещнат Чудомировите  герои, със старата или новата държавност, получава се хибрид, в който взаимно се изкривяват и взаимно се осмиват някогашната мяра за патриархалност и съвременната мяра за модерна държавна организация. Промените, които се извършват в този хибрид, са резултат от желанието и нежеланието, способността и неспособността да се  правят промени. Те са и не са промени, а в Чудомировия свят са смешни промени.

В разказите на Чудомир редовно действа „лековитият” механизъм на анекдота, действа и сам по себе си, и функционализиран в широкия смислов и оценъчен контекст на тези разкази. Механизмът на анекдота действа и в разкази за отношението между патриарахалната идилия и модерната държавност. Един от тях носи името „Юряяя!”: В него се разказва следното. Дошли са нови времена, времена на висока и просветна държавност, в която гражданите са задължени по закон да упражняват правото си на избирателен глас. Това трябва да бъде обяснено на стария и глух овчар Рачо, който през живота си не е виждал избирателна урна. След дълго викане в ухото му „Законъъът, законът те вика” успяват да обяснят на стареца, че трябва да влезе в тъмната стаичка и да си пусне гласа. Овчарят влиза и изпълнява добросъвестно, дори свръхдобросъвестно повелята на закона: отвърте на три пъти се разнася гороломното овчарско „юряяя”, от което бюлетините „се пръснали като перушина из стаята”. Анекдотният модел тук е от ясен по-ясен, анекдотното езиково двусмислие на израза „пускам гласа си”.



[1] Извадки от статия на: Георгиев, Н. „Път към Европа ли? Не съм от тях”. (Разказите на Чудомир някога и сега). // Литературна мисъл, 1991, кн. 4, с. 3-40.  Същата статия е побликувана и в „Нова книга за българския народ” на Никола Георгиев”, С ., 1991, с. 82-121; или в „Чудомир”, изд. Захари Стоянов, 2006, с. 431-481.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Търсене в този блог