вторник, 15 септември 2009 г.

"Психиатричната клиника" на Георги Райчев


Психиатричната клиника”
 на Георги Райчев в сб. „Разкази” (1923)


Със способността си да показва трепетите на душата, с дълбокото си желание да открива вътрешната характерност на човешките отношения, със своя вечно търсещ и анализиращ ум Георги Райчев има свое място като изявен и оригинален писател психолог. Неговият сложен творчески път (Творческият път на писателя до Първата световна война е период на сериозно и амбициозно търсене – публикува реалистични разкази, повести, хумористични произведения и стихове. Колкото до личния му живот, той е изпълнен с множество перипетии, самоизграждане, самоопределяне. Страстната натура на Райчев драматично откликва на всеки контакт с чуждата мисъл и с чуждата съдба. Силно се въодушевява, страстно се увлича, неудържимо и буйно реагира и преживява. Повече за личния и творчески път на Райчев преди и след войните може да се открие в монографията, писана през 1982: Константинова, Е. „Георги Райчев. Жизнен и творчески път.”, БП, С., 1982.) отразява неспокойните противоречия, лутания и открития, обединени от стремежа да приобщи българската художествената литература към постиженията на световноизвестните автори, както и да потърси нови измерения и форми за динамичните промени в социалния и духовния живот на българина. Предпочитанията на Георги Райчев към психологическото откриване на трагичните вътрешни противоречия на човешката природа могат да се обяснят и с творческия му натюрел и с движението между двете световни войни на различни идеи и концепции за задачите и функциите на художественото творчество. 
Като цяло през годините писателят се е влияел от редица други видни автори. От българските писатели това са: Антон Страшимиров, Михаил Арнаудов и други, а от чуждите писатели – Достоевски, Толстой, Хамсун, Еверс, Едгар А. По, Пшибишевски и редица други.  Често не е чувствал удовлетворение от това, което пише. Така той продължава до края на творческия си път. Ранните му творби носят белега на реализма. Това е характерно и за някои по-късни творби, които се отнасят към модернистичното течение от 20-те години на XXв – диаболизма. (Етимологията на думата „диаболизъм” идва от „дявол”, идващо от гръцкото διαβωλος – „клеветник”; внасящ разделение, двойнственост, следователно: скъсване с първичната цялост, внасяне на раздвоение в света и обладаването му от инфернални сили.) Важно е да се отбележи, че диаболизмът обръща специално внимание на тъмното в душата на човека. Той се интересува от първичното движещо начало, видяно в подсъзнателното. Даже може да се каже, че подсъзнателното и диаболизмът са в синонимни отношения. 
Георги Райчев се проявява като психолог, уловил и пресъздал в произведенията си тази линия в европейското мислене, онагледявайки я с българската следпатриархална действителност. Писателят се стреми към изобразяване на първичните, движещи човека тъмни сили, които идват от „неидентифицируемото подсъзнателно” (1). Увлечението на Райчев по диаболизма е краткотрайно, но е и път към нови художествени и психологически търсения, към нова среща с човешката психика. 
През 1923 г. Г. Райчев издава сборника „Разкази”, в който са включени: „Незнайният”, „Безумие”, „Съновидения”, „Страх”, „Карнавал”, „Лина” и „Грях”. Още самите заглавия показват, че писателят е напуснал света на обикновените човешки преживявания, че е потърсил сферите на ужасното, тайнственото, невероятното. Тук се наблюдават скверни постъпки, мерзости, показани с цялата им животинска, отблъскваща сила. Тук Райчев изнамира различни варианти на страшни душевни страдания, на небивали видения, водещи неизбежно до дълбоко разстройство в психиката, която се проявява в бълнувания, съновидения, предчувствия, натрапчиви мисли, самоубийства, убийства. Светът в разказите му е разкъсан от противоречия. Вътрешно дисхармоничен човекът се сблъсква с една тревожна действителност вън от него и със слепи враждебни сили вън и вътре в човека. Голяма част от героите му тук са без имена – не герои-характери, а герои явления (така ние виждаме деперсонализация, характерна за поетиката на диаболизма), защото на преден план стои интересът към случката, към психологическата ситуация, а не към неповторимата индивидуалност.
Много често Георги Райчев разказва в първо лице, обича монолога (често той е припрян и разпокъсан, някъде объркан) и изповедта; играе роли; усложнява повествованието като прави разказ в разказа или монолог в монолога; мотивира душевните преломи, настъпили в живота на хората като последица от кризисни преживявания; прави зигзагообразна композиция – „на отделни места спира, нервно кръжи около една натрапчива мисъл, след това се втурва неочаквано на някъде и свършва изведнъж.” (2а)
Безспорно интересно е мнението на видния изследовател на Райчевото творчество Симеон Султанов за разказите му от 1923 г.: „Имам чувството, че се намирам в психиатрическа клиника. Не знам защо, но аз си представям автора с бяла престилка, в позата на психиатър, който ни развежда от стая в стая на една клиника, спира се пред леглата на интересни „случаи” ... и ни разказва тяхната анамнеза. ... писателят ни запознава с един нервно болен; ... с безумен човек, неиздържал ужаса на войната; ... с едно нежно русокосо девойче, болно от натрапчиви съновидения; ... с една нещастна вдовица, която посяга на живота си; ... с един млад господин, който халюцинира и говори нелепости... ”. (2б)
Хора с разстроено съзнание и нерви, които или се самоубиват или някой ги убива. Хора, които често са без имена, влюбени, разочаровани от своята любов и пренесли своята самотност върху всички хора и целия свят, жертви на войната или някое нещастие, оставило последствия върху психиката за цял живот, те живеят в непрекъснати халюцинации и през погледа им живота се превръща в страшен кошмар. Обременени са с тежка и непосилна вина, но често пъти тя е само плод на болната им фантазия.
В своята „клиника” Райчев е събрал онзи „мъничък свят”, в който всичко вече е разрушено, дремещите в душата сили пробиват път през съзнанието на хората и сякаш любовта, страстта, ненавистта, болката действат сами, независимо от волята и съзнанието на човек. И донякъде писателят-психолог се стреми да ни обясни логиката на тази проява, да ни доведе до най-скритите пружини на поведението. Най-често това го постига след като „разчовърка” вътрешния свят на своите герои-пациенти, поставя го в големи пространствени съотношения и различни ситуации, вплита ги в мрежите на миналото и сегашното, духовното и плътското. Така Райчев ги поставя на ръба на реалността и загадката, объркват се и не проумяват това, което се случва с тях – сън ли е или действителност, дали са само участници в една игра, или жертва на самите себе си и силите извън тях. И най-често в тези ситуации се появява „двойникът”. Това за пореден път ни доказва раздвоеното съзнание на неговите герои-пациенти, които се лутат между безсилието си и мигновените проблясъци и тогава сякаш разбират, че нямат изход и изведнъж всичко свършва. Интересен е също фактът, че те притежават неизменната способност да разсъждават отвлечено върху общочовешки проблеми – често това са за човешката същност, за вечността, за любовта, за абсолютната самота и в същия момент навсякъде да откриват разрушителната сила на мерзостта и покварата. 
„Пациенти” с диагноза „Безумие”, „Греховност”, „Слабоумие”, „Поквареност”, „Самотност”... определено можем да срещнем само в „Райчевата клиника”, така подходяща за времето, в което е създадена!

Цитирана литература:

1. Ендрева, М. Сакрално и профанно в творчеството на Георги Райчев. // Научни трудове, ПУПаисий Хилендарски”, Т. 37, кн. 1, 1999, с. 743.
2а; 2б. Султанов, С. Към истинското лице на Георги Райчев. // Султанов, С. „Избрани произведения”, кн. 2, С., 1987, с. 67; 80.

Полезни връзки:

http://bgf.zavinagi.org/index.php/Георги_Райчев#.D0.A0.D0.B0.D0.B7.D0.BA.D0.B0.D0.B7.D0.B8
http://bgf.zavinagi.org/index.php/Георги_Райчев
http://grosni-pelikani.cult.bg/bminkov/dissert/raitschev.htm

Тянко Тенев

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Търсене в този блог