събота, 19 септември 2009 г.

Българска поезия от средата на миналия век до днес

БЪЛГАРСКА ПОЕЗИЯ 
ОТ 50-те НА XX ВЕК ДО НАЧ. НА XXI ВЕК

(Лекция)

През 20-те години на миналия век имаме поезия на многогласието, на множеството конфронтации. Свръхиндивидуалност на художествения глас. През 30-40-те се раждат т. нар. поетически поколения. Поезията се полага върху строга система от ценности. След септември 1944 наблюдаваме тотално преобръщане на всичко. Идеологията оказва натиск върху литературата. Индивидуалността става безлична. В поезията се преповтарят определени идеологически тези. 

През 50-те на 20 век доминира идеологическият патос. Литературата се мисли като съставка от идеологията. Талантът е решаващ. Наблюдава се стилова монотонност. Има няколко основни теми – антифашистката борба и социалистичното строителство. Основен пример за подражание е поезията на Смирненски. Личностното начало е пренебрегнато, което води до изтласкване на любовната тематика. 
Цикълът на Иван Радоев – „Пролетно разсъмване” (1954) – е заклеймен като отстъпление – любовта е подчинена на социалистичното строителство. 
Социалният живот се ограничава до две чувства – любов и омраза. Налага се черно-бял рисунък в текстовете. Поетите осъзнават съдбата си като изпълнена с трудности и благодарят на времето, че им дава възможност да живеят. Примери за това са: Веселин Ханчев – „Стихове в паласките” (1954), В. Андреев – „Партизански песни”. 
Появява се бригадирска поезия. Най-голямо постижение в тази област е поезията на Пеньо Пенев. В стихосбирката „Добро утро, хора” (1956) Пенев изразява своята творческа и гражданска позиция. Пространството е публично-патетично и интимно-нежно. Противоположни символи и метафори. Стихосбирката „Когато се наливаха основите” (1969) е положена върху публично-патетичното. Лирическият герой има нужда от свое интимно лично спокойствие – от свой дом. На преден план излиза нежността на лирическия герой. Сякаш се докосва до прозрението, че в общия градеж са вградени душите на строителите. Обезверяване на отделната личност. Паралелно звучат два призива. Творческият си път П. Пенев завършва с поемата „Дни на проверка” (1969) – чрез монолог са предадени съмненията на лир. герой. Крушение на мечти и идеали в следствие на сблъсъка с действителността. Лирическият герой съзнава, че зад личните крушения стоят пороците на обществото. 

Поезията на 60-те има нужда от анализ и оригинално мислене. Самопознание на личността. През този период поетите възкръсват за българската литература – Фурнаджиев, Багряна, Дора Габе. На мястото на епическата монументалност се утвърждава алегоризмът. Пишат се балади, лирически миниатюри, сатира. На преден план излиза самовглъбеността. Теми – за излъганото доверие, за вината и дълга, за разочарованието от преживяното. Започва да се среща и белият стих. Застъпници са Л. Левчев, Ст. Цанев. Според тях старата поетика не отговаря на динамиката и сложността на времето. Белият стих е символ на освобождаване на духа. Опонентите им ги обвиняват в изкуственост и чуждопоклонничество. „Отражение” на Ст. Цанев. „Дитирамби на свободния стих” – Л. Левчев. 
В средата на 60-те след дълго мълчание се появява стихосб. „Стихотворения” на А. Далчев. За отправна точка се приема стихосбирката на В. Ханчев - „Лирика” (1960). 
През 60-те се оформя поетическото поколение – „Априлско поколение” с представители Владимир Башев и Любомир Левчев. 
Поетиката на Башев е под влиянието на т.нар. екстрадирани поети от Русия. Героят на тази поезия преосмисля например обществената партийност. Негови са стихотворенията „Размисъл”, „Реквием”, „Познание”, „Когато се запитвам за лицата...”, „Как късно всички вие ме целувате...” и др.  
Поезията на Левчев се оформя под друго влияние – на Молиер и Томас Елиат. Героят в поезията е обхванат от съмнения. Заличена е границата между реално и въображаемо. Художествените решения се осъществяват в голям диапазон – от белия стих, преминаване между абстрактно и конкретно. В ранната му поезия наблюдаваме силен автобиографизъм. В зрялата поезия – нови теми: за жестокото спасение на душите и противоречивостта на битието, самоанализи и чувство за самотност на лирическия герой. Стихотворения от Левчев – „Земята на убитите поети”, „Пролетен укор”, „Некролог” (посветено на Константин Павлов), „Аз, който не избягах от Помпей”, „Удоволствието да губиш”, „Хляб”, „Обсерватория 1967”, „Звездите са мои” и др. 
Водещо име от поезията на 60-те е и Стефан Цанев с неговата поезия на недоволството. Акцентира се върху непослушанието и излизането от нормите. Героят е носител на морал, но остава неразбран за обществото. Наблюдава се конфликт между поети и общество. Творбите са в свободен стих. Точност на характерите в поезията. Ораторски интонации. Ясно изразена гражданска злободневност и публичност. Сблъсък между идеи. Богата асоциативност. Многогласово разклоняване при главната идея. Водеща теза – изкуството е способно да помогне на хората да спасят душите си. Най-честите теми: смъртта, за начините, по които може да се направи кариера, корените на насилието в обществото, потъването на кораба-общество. Стихотворения: „Странно”, „Разпета събота”, „Душата ми плаче за сняг...”, „Защо народе”, „Апокалипсис” и др.
Началото на т.нар. неоавангард в българската литература поставя Константин Павлов. Търси се предизвикателство към читателя. Амбицията на автора е да дистанцира читателя от самия него. Злото се превръща в доминанта на самия свят. Свят, в който поетът е принуден да пее като славей. Трудно е да казват истините. В обектите на своите сатири Павлов поставя злото. Най-дразнещата маска на злото е невинността, наивността, човешкото самопредаване. Смъртта настъпва, когато човек се отказва да мисли. Персонали на злото са доносниците, тайните агенти. Авторът налага идеята, че съвременният човек е виновен за всичко, което се е случило през последния XX век. Човешкият дух е сляп. Поезията, която кара човек да се събуди, да види злото, което носи в себе си. Важна роля играе мълчанието. Самото мълчание се превръща в тема на поезията му. Характерно е и непрекъснатото смесване на граници и пространства. Тотални деконструкции. Всичко се разрушава. В тази поезия не само човекът, но и езиците се размножават. В поезията му има множество акустични маски. Откроява се абсурдът – интуитивно усещане. Парадоксът е в сюжетоизграждането на стиховете. Неговите стихотворения са с неочакван край. Павлов обича да оварварява стиховете. Срещаме и множество животни, които носят символи и послания. Човекът е оприличен с тези животни и понякога прилича на амеба, жаба. Лирическият герой разбира, че пред него има един изход – самоизяждането, подобно на скорпиона. Негови стихотворения: „Интервю в утробата на кита”, „Агонийо сладка”; стихосбирката „Спомен за страха” (1963) е приготвена за печат, но спряна от Съюза на българските писатели. Излиза през 1998 г. 
Христо Фотев – устойчив образ в поезията му е образът на морето. То не е част от пейзаж, а е най-голямото събитие в човешкия живот. Морето е символ на живота и смъртта. Стремеж на личността да бъде свободна. Чести символи образи стават вълните, облаците, пристанището, словото. Те не са изолирани помежду си, а преливат. Светът се възприема от гледна точка на детето. Поезията му прилича сама по себе си на вълна. Като цяло стиховете му са накъсани с тирета; борави с оксиморони („възхитително лош”). Поезията му е ориентирана вертикално: лирическият герой или пропада надолу (в морето), или се издига нагоре (над думите, въздуха). Лирическият герой е винаги на път, въпреки че не напуска родния си край. Любовта на лирическия герой винаги присъства. Авторът се интересува от външността и нищо друго на жената. Творби: „Колко си хубава”, „Морето, най-голямото събитие...”, „Бях на самия връх на моята младост”. 
Михаил Берберов – пише поезия, в която се търси истинската същност на нещата. Истината е далеч от преходното, а е скрита в самия човек. Преходни са човекът и неговият свят. Наблюдаваме асоциативност на словото у него. Творби: „Ще те намеря...”, „Оставам сам...”, „Пази си вярата”.
Никола Инджов – един от малкото пейзажисти в българската литература. Силен усет към пластичността на природата и бита. Силно живописно начало в стиховете му. Творби: „Везни”, „Бразилска мелодия”, „Високо в планината им...”, „Възпоминание за снега”.
Андрей Германов – поезия, лишена от публицистичност. Вглежда се в бита: битийни характеристики на човешкото. Мотиви: за равносметката, обществения и личния фалш. Наблюдаваме изповедност, изтънченост. Творби: „Изсичането на Лонгоза”, „Ах, как умират селските жени...”. 
Блага Димитрова – тя не е поетеса на спонтанните женски изказвания, тя не е Багряна. Тя е поетеса, която анализира и преосмисля. Тя е „съзерцател на мирозданието”. Нейни събеседници са Багряна и Далчев. Далчевото у нея е: осмислянето на смъртта и самотата. Багряниното е: волността. Тя никога не коментира познатото. Склонна е към антитези (стилистичен и композиционен похват). Теми: за жената, майката и любовта. Любимият е пратеник на света. Любовта не трябва да бъде затвор за жената. В по-късните й творби наблюдаваме завършек на стиха с реторичен въпрос, като остава въпросите без въпросителна. Смяна, наслагване на гледни точки на едно и също нещо. Лирическата й героиня се опитва да разколебава глаголите „знам” и „не знам”. Пътуване на човека към себе си. Най-често срещани образи при нея: на сянката (сянката е другото „аз” на човека); на яркостта на света (светлина = хармония = сила); на лавината; природата в нравствените й въпроси (лавина от чувства); на прага (на прага успява да открие света- граница между рационалното и ирационалното, между видимото и невидимото в човешкия живот); мотивът за пътуването (от... към...). Често се среща и темата за болестите на техническия 20 век – размисъл за посоките, които човек сам си създава, но винаги губи. Пише и сатира през 60-те и през 80-те: „Лабиринт”, „Глас”, „Пространство”- в тях има самоанализ, разрушава се границата между проза и стих – бял стих – ритмизирана проза. Поетът няма право да пропуска чудото на живота. Текстове: „За душата”, „Когато сенките се удължават”, „Затворена врата” и др. 

Следва.



Няма коментари:

Публикуване на коментар

Търсене в този блог