вторник, 15 септември 2009 г.

Прочити на "Майстори" на Рачо Стоянов

1. Из Топалджикова, А. „Змеят се завръща (Митът в драматургията на Рачо Стоянов)” // „Необходимото чудо. Митът в българската драма.”, С., 1988, с. 89-97.

Кои са двата полюса на конфликта в „Майстори”?
Светът на материалните съображения, на ожесточената борба да оцелееш, на компромиса със своя индивидуален критерий и светът на вдъхновението, на свободата да рушиш и да създаваш.
Конфликтът в „Майстори” обхваща всъщност трите главни действащи лица; това е един класически любовен триъгълник; същевременно е конфликт и за „майсторството”. Всеки герой си има свои възгледи за живота и е неизбежен сблъсъкът между тях. Найден и Живко не са равностойно противопоставени, тъй като за тях любимата жена не означава едно и също. И за двамата Милкана е олицетворение на себеизява и реализация, за Найден тази реализация е в житейски план, а за Живко – в творчески. Найден се ръководи от колективния норматив (Еснафа), а Живко – от позицията на своята творческа природа. Въпреки това Живко и Найден не премерват силите си. В крайна сметка Милкана остава ничия. Осуетен от смъртта на Милкана, двубоят не се осъществява.
От гледна точка на тогавашния норматив Найден притежава всички положителни качества – добър съпруг и глава на семейството, честен човек, първокласен майстор. Признат за „пръв” майстор до идването на Живко, той вероятно притежава художническа дарба. Той не е рушител, не търси новото и промяната, не се бунтува, за да изрази себе си. Живее и работи в самата реалност, без да може да изскочи извън нея. Още с изписването на онази дяволска перуника върху олтара редом с благословените от бога цветя е предопределен конфликтът между Живко и Найден. Живко е вдъхновяван от демоничните сили на разрушението. Той преобръща каноните на патриархалното семейство, и на традиционното изкуство. Напуснал селото, пътешествал по гурбет, работил самостоятелно, Живко се връща като „змей” в тихата патриархална среда, за да „отвлече” Милкана.
Рачо Стоянов се опитва да внесе образа на Еснафа, на старото патриархално об-во и мислене в новото време, за да покаже несъвместимостта на старото, за да покаже липсата на смелостта да рискува, всичко онова, което има този Еснаф.
Разминаването на героите в любовния триъгълник се осъществява в разминаването между реалност и фантазия. Милкана е „самодива” в представите на двамата мъже. Във входа на действието се оказва, че Милкана не е необикновена жена, тя не въздейства магически, не живее с бедняк, нито в схлупена къща. Милкана се чувства добре сред топлината и уюта на семейното огнище. Стреми се към равновесие и спокойствие.
Милкана се превръща в „самодива”, когато Найден я поглежда с очите на чуждия. Изведнъж Найден се отдалечава от нея, като в един момент тя се превръща за него в опасна и чужда. И именно тази чуждост, водена от страха кара Найден да погледне на жена си с чужди очи. В представите на Найден Живко е зла сила от момента, в който заявява претенциите си да отнеме жена му и първенството му на майстор. Милкана престава да бъде за него опора на всичко, което е градил след появата на Живко. Изведнъж Милкана се оказва „дяволска” като перуниката, издълбана върху олтара от Живко. И така трите образа- на Живко, на Милкана и на перуниката, се сливат в едно цяло, връхлитат върху Найден и го разрушават едновременно като майстор, като млад Еснаф и като мъж. Той загубва дори „ценността” на собствената си личност. С убийството на Милкана той всъщност реализира акта на разрушението- унищожава „дяволското”. Какво се получава: Найден обвързан с каноните на реалността не може да надникне в неизвестното, с което животът го среща и това го прави сляп за „другия свят”- на Милкана, Живко и перуниката- свят само в съзнанието му.
Милкана също има изисквания за спокойствие и сигурност, добро име към своята изгора и към мъжа си и затова кара Живко да се откаже от нея и в замяна му обещава да го помни и се опитва да го убеди, че тяхната невъзможна на земята любов, ще се „осъществи” в отвъдния свят. За Живко тя остава символ на вдъхновението, което го е направило мъж и майстор.
Защо „самодива” е Милкана? В „Майстори” жената е знак на любовта, а вдъхновението- знак на изкуството. Тази изключителност на жената в представите на автора доближава Милкана до традиционния за нашия фолклор персонаж на свръхестествената жена- самодивата.
И така, Живко и Милкана са образи двузначни- имат едновременно реална и митологична функция, докато Найден „живее” само в реалността. Драматичният конфликт е съсредоточен върху него. Живко провокира действието в събитиен план – тласка конфликта, като създава необходимата за разрешаването му ситуация на облога. Найден се развива в хода на действието, за да се реализира в трагичния финал.
Каква е ролята на мита в поетическия свят на Рачо Стоянов? Темата на изкуството като един нов, понякога „враждебен” свят е нова за българската литература. Образът на твореца при Рачо Стоянов олицетворява отношението на несъгласие, непримиримост към съществуващата действителност. Авторът дарява Живко с разрушителна сила и влива в него творчески импулс едновременно и към изкуството, и към живота.

2. Из Анчев, П. „Майстори”- чудо на словото и сцената. // Стоянов, Р. „Майстори”, С., 2005, с. 651-658.

Според Анчев по-трайно и упорито е тълкуването, че проблемът в „Майстори” е за сблъсъка на два подхода към изкуството, на творчески принципи и два типа творци. Единият е традиционалист, движещ се в коловоза на установеното и каноничното. Другият е бунтар, новатор. „Традиционалистът” отнема годеницата на бунтаря и сега, когато той се е върнал, на изпитание е поставено и изкуството, и семейството му. Изведнъж се вижда, че той само е повтарял наученото, че използва опита на предходниците като канон, за да задоволи установения вкус. И понеже е сръчен и умел, придобил е име на голям майстор- това е Найден. В един момент, след 17 години се завръща Живко и разбива на пух и прах мита за „големия майстор”. Той се завръща, за да оспори това майсторство, да унизи майстора и да си възвърне далата му някога дума негова жена Милкана.
Рачо Стоянов поставя конфликта между героите в среда на творци, защото хората на изкуството са особено чувствителни и себични. А едно съперничество в изкуството им, което да определи кой е по-добрият, допълнително ще изостри напрежението и ще възбуди честолюбието им. На този фон ще изпъкне сложността на характерите им, особеностите на типа личност. Живко е болезнената амбиция на човек, който или е нямал нищо, или е имал не всичко, което смята, че му се е полагало. Сирак и авантюрист, буйна глава, тайно завиждащ на приятеля и връстника си Найден за това, че е син на известен майстор – техен общ учител в занаята, харесал най-красивото момиче, което трябва да е длъжно да го чака. Когато се връща от дългото скиталчество, обявява претенциите си, които по-рано не е предявявал. Животът според него му е длъжен да му даде онова, което в детството му е спестил. Найден не свикнал на подобна агресия. Оспорено му е майсторството, първенството, щастието да бъде почитан и уважаван; а когато разбира, че в основата на конфликта е Милкана, пламва неудържима ревност. Пораждайки ревността на Найден, Живко буквално сразява своя скъперник в изкуството и любовта. Той му отнема сигурната опора, разколебава духа му. Точно тази ревност, на Найден, която все повече се засилва амбицира Живко да продължава да иска Милкана.
Милкана трябва да понесе страданията на двамата, да ги изкупи със страданията и дори живота си. Тя е тяхна необходима жертва. Прав е Живко, когато в самия край на пиесата казва на Найден: „Сега нашият облог е свършен – и двамата ние загинахме като майстори... В нея живееше и с нея погина нашето майсторство.” Милкана присъства реално в живота на Найден, за Живко тя е мечта, желание, страст. Битката м/у тях е битка за осъществяване на стремежи, дарби, умения и начин на живот.

3. Из „Разпокъсани мрежи”- „Майстори”:

Рачо Стоянов постига в пиесата си хармонията на два поетически антагонистични принципа. От една страна, на битово изразената действена събитийност на разказа (отношенията Найден- Милка - Гена – Тихол – еснафа), от друга – на романтически свободната събитийност (Живко, Милка) на романтически свободната събитийност (Живко, Милкана, миналото, превърнато в настоящо действие, реалните отношения на Найден с еснафа).
Тези две линии едновременно се изключват и допълват в цялостния контекст на драмата.
Ако мислено, за момент, премахнем от драмата образа на Живко и всичко онова, което той донася в пиесата, т.е. романтическата природа и романтическия бунт, и съсредоточим вниманието си на първата линия, като заменим появата на Живко с “узнаването” от Найден на това, което е било в миналото между Милкана и Живко, т.е. подареното цвете и разменените клетви и перипетията за лъжливо удавилия се Живко, ще се изправим пред една доста наивна битова драма в натуралистико-реалистичен план.
“Узнаването” е структурен елемент на драмата. То може да застане в центъра на конфликта, да разбие едно щастие. Защото узнатата истина действа сама по себе си, миналото става настояще, неотстранимо и като бит, и като философия, и като поетика. В крайна сметка се отстранява щастливата заблуда, за да се появи горчивата и побеждаваща трагична истина. Тогава се срещат трагически сблъсък разголени душите на хората, които търсят опора в своята безпомощност.
В първата половина на пиесата виждаме, че като отстраним “врязванията” на Живко, нещата следват своя битов реалистичен ход. Рисува се животът на заможно българско семейство, което, би трябвало да се предполага, е достатъчно духовно издигнато, щом печели от преливащите се начала м/у занаят и изкуство. При това става дума за семейство на резбари, за изкуство, което пази българския дух в едно време, когато няма с какво друго да се подхранва. Самодоволството, самомнението, богатството, порядъкът, спокойствието и почтено битовото съществуване започват да се рушат въз основа на нещо, което е извън тази хоризонтална “дъска” на бита, везана с божи цветя.
Найден и Живко са два изключващи се свята. Найден е човекът на практиката. Той умира уравновесена, спокойна, но и крехка душа, която може да бъде разрушена само с един удар. Той е чужд на въображението, здраво е свързан с благополучието на “естетиката” на бита. Той не е в състояние да погледне на живота от друг ъгъл, различен от ъгъла , през който са гледали дедите му, баща му, селският еснаф. Той притежава спокойствието на битовото равновесие, доволството от съществуването и от съществуващото, в което няма изненади. За него красотата е преди всичко порядък и спокойствие. До появата на Живко той живее в наивно самолюбие, затворен в своя егоистичен свят, но и нищо не искащ повече сред битовото спокойствие на съществуването си. Неговото изкуство е култ към миналото, страх от промяна. Той е неотделим от мисленето, създадено като историческа съдба на народа ни в своята принадлежност.
“Узнаването” кара Найден да се огледа. Той вижда, че зад битовия декор на живота има тайни, има някаква враждебност, лъжлива любов, омраза, жертви, гордост и унижение. Има всъщност невидим нерадостен живот, който се таи зад формите на благополучния бит, естетизиран от него с вътрешна увереност.
Самият Найден, който отдавна е приземен и никога не е живял другаде освен сред веществения свят, прозира нови, непознати досега нему сили, които рушат живота му.
Като че ли трагедията на Найден е трагедия на нравствения догматизъм, докато на Живко е на нравствения максимализъм. Характерен е начинът, по който двамата преценяват поведението на Милкана. Нейната постъпка, когато тя наистина е била дете, се превръща в ирационална причина, в нещо противоположно на истинския смисъл на станалото. Любовта на Милкана не може да бъде само облог. Тя е жрица, волна, свободна, а може би и детински непостоянна в границите м/у искреността и мимолетното чувство. А и Найден, и Живко искат от Милкана вярност към нравствената нормативност, към дадената дума, взета в нейното субективно тълкуване. Те не се интересуват от настоящите и чувства. По това Найден и Живко си приличат, макар че и тук съществува разлика. Найден иска вярност в името на обществения морал, Живко – на индивидуалистичния.
Живко е сираче, социално най-притеснен, но духовно най-свободен. Той израства беден, само с майка си вдовицата, остава чужд на облагите на живота, на култа към обичайно битовото и от млади години търси вътрешно себеосъществяване. Живко е творец, крие дарба в себе си, той е резбар, той е художник и неговия бунт е бунт чрез изкуството му. Той търси своята свобода – социална, нравствена, лична. Погледът на Живко към света е твърде различен от погледа на другите. Именно той различава голямата вярност от обикновената ритуалност. Той носи идеала; макар още смътно, той въстава срещу всяка неподвижност в името на живота, чувства сили, творческа радост, вярност, искреност, които не са присъщи на всички. Живко търси своята истина и чрез нея – своето себеосъществяване. Бори се срещу порядките на еснафа. Той е самотник обаче в своя емоционален и индивидуалистичен бунт. На него му е нужна близост, вдъхновение и човешка любов. За Найден Милкана е сигурност, тържество на спокойствието, за Живко – тревога и надежда. И двамата я обичат, но по различен начин, еднакво егоистично. За Найден тя е реалност, за Живко – илюзорна свобода.
Драматизмът на Живко е в това, че той, от една страна, се стреми към свобода и независимост, а от друга се чувства несвободен, свързан с традициите и морала на своя роден край. Любовта му към Милкана е страдание и ожесточение, заробваща го страст, отрицание на свободата в романтическия смисъл. Интензивността на неговите преживявания и страст към Милкана са твърде себелюбиви. Докато Найден, чиято активност е “пасивна” (защото се стреми да задържи онова, което има), вижда нещата в ясни очертания, в думите на Живко сякаш боите и тоновете се сливат, фактите губят очертаният, фантазията получава космически полет, духът става безметежен. Живко иска да изрази процеса на своето себеосъществяване чрез изкуството , чрез търсената обективизация на себе си. Но чувства, че не може да стори това, защото някогашната негова вяра и разбита любов го разрушават. Но продължава да се бори, мъчително и себелюбиво, за личното си щастие, което започва да осъзнава като илюзорно. В това е неговата трагическа вина. Той е понесъл социалния гнет на детството си, но няма социално съзнание.
Трагедията и на Найден, и на Живко се дължи на една и съща заблуда, на “двойната измяна” на Милкана. Заблудата, конкретна от гледище на морала, който и Найден, и Живко вземат като абсолют, има много по-обобщаващ характер. Тя е заблуда изобщо за живота и неговото устройство, в нея е скрито вътрешното сюжетно единство на драмата.
За “двойната сюжетност “ на драмата говори и финалът. Ако убийството на Милкана е краят на външния сюжет, саморазрушаването на Живко и Найден е финалът на скрития сюжет. “Сега нашият облог е свършен – казва Живко, - и двамата ние загинахме като майстори. В нея живееше и с нея погина нашето майсторство.” Дали наистина тази смърт ще ги унищожи, или ще даде онази трагическа цялост на душата им, която ще им помогне да намерят себе си? Мисля, че тяхната драма продължава във времето и човешките души. Характерно за двата образа е разделянето на нравствения от естетическия идеал. Те искат да слеят двете начала в едно, за да се роди пълноценното изкуство, и същевременно в дребнавостта на бита, на ревността и на омразата.
Тук събитието сякаш излиза пред човека. То ги разрушава. Те не могат да го надмогнат. В миналото те виждат постъпката на Милкана, но не виждат човека Милкана - не и дават право дори да се защити и да изяви своята истина. Никой от двамата не иска да я разбере. Те живеят с честолюбивите си чувства, тяхната човешка и мъжка слабост се превръща в жестокост.
Милкана остава съвсем сама, каквато винаги е била, сред условностите на бита. Тя се мъчи да воюва за мъничкото си щастие с Найден, за спокоен, познат от векове живот. Тя не е героиня, тя е жертва. Има само един момент, в който тя се бунтува- когато разбира, че е “о веществена” и че я “разиграват на комар”, че е превърната в предмет. Това е единственият момент , в който тя възроптава срещу Найден и укорява неговата слабост, която унижава и нея.
Важно е в тази драма, че умира невинен човек, че витае смърт сред раздухвания огън от страст и честолюбие.

********************

Характерно е, че действието започва изведнъж. Що се отнася до времето като художествен израз в пиесата, то е “представено” още в първото действие, макар противоречиво. От една страна сякаш не е имало никакво време от свадите между двамата ученици на майстор тихол, те като че ли са били вчера, а не преди 8 години. От друга – “времето” се носи от Живко. В родното му село, сякаш спряло за него, превърнало се в спомен, в не зараснала рана, той донася драматическото, “продължено” време. Заличеното минало оживява с настояща драматическа сила. Заличеното минало оживява с настояща драматическа сила.

2 коментара:

  1. Доста време ми отне докато го прочета ;)

    ОтговорИзтриване
  2. Трябваше да систематизирам най-важното, което е казано от Топалджикова и Анчев. Дано да Ви е от полза статията.

    ОтговорИзтриване

Търсене в този блог